Списание

Ста́ни, ро́бе, за свобо́да

ста́ни, разтроши ярем,

инак тъй ще си до гроба –

роб греховен, скот във плен!

Докога търпиш вериги грешни,

блудни сине клет?

Времето ти свърши вече,

а в дебела паяжина си оплет!

Кой ти впрегна тази тежест?

Как го теглиш черно бреме?

Защо не искаш да приемеш,

че Лукавият не дреме?

Не бивай като мъска,

за чиято челюст нужен е оглавник.

Не бъди и кон с капаци,

който не вдява, че воден е към кланник.

Нали те виждам, тежък товар

помъкнал си на вехти плещи,

животът бавно те премазва,

смъртта отсреща ти се блещи.

Още колко ще мълчиш?

Още колко ще кротуваш?

Още малко ще заспиш!

А заспиш ли - отпътуваш...

Нима не виждаш ти самин

твойто страдно състояние?

Нима не искаш свобода

от туй страшно притежание?

О, Боже, нека паднат люспи

от о́чи слепи – късогледи,

дай на роба да разбере,

да разбере - да прогледи.

А ти викаш: „Кой е роб?!

...мен свободна майка ро́ди!“

-уви, невидим е греховният хомот

в тоз свят сите раждаме се роби!

отрано тук сме примирени,

ала не с Бога, а с живота,

отрано сме и заблудени,

че смъртта е изходът на пътя.

От зачатие сме оковани

не в нозете, а в сърцата,

и няма кой да разумее,

че смъртта на греха е сетнината!

Но ста́ни, ро́бе, за свобо́да,

има изход днес от гроба!

Чрез смъртта на безгреховен

откъснат бе отровний корен.

Зарад таз жертва безподобна

тесний път стои отворен,

че Спасителя на хълма Лобен

проклет биде, на кръст прободен -

от грях и смърт да сме спасени,

да развърже робски но́га,

за да бъдем примирени -

не със све́та, а със Бога!