„Каза им една притча как трябва всякога да се молят, да не ослабват, думайки: В някой си град имаше един съдия, който от Бога се не боеше и човека не зачиташе.
В същия град имаше и една вдовица, която дохождаше при него и му казваше: Отдай ми правото спрямо противника ми.
Но той за известно време не искаше. А после си каза: При все, че от Бога не се боя и човеците не зачитам, пак, понеже тая вдовица ми досажда, ще й отдам правото, да не би да ме измори с безкрайното си дохождане.
И Господ рече: Слушайте що каза неправедният съдия!
А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях?
Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро. Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:1-8).
Въведение
Колко е важно да знаем какво е молитвата и как да се молим на Бога. С тази притча Господ Исус посочва на съвремениците си и на всички хора, че молитвата не е някаква прищявка на потъналата ни в отегчение душа поради духовна заспалост, а е жизненоважна за нашето духовно укрепване.
В тази притча са очертани образите на две личности – един строг, неправеден съдия и една нещастна вдовица, която не може да разчита на подкрепа.
Когато се разглежда притчата, трябва непременно да се съблюдава истината, че в образа на съдията не е въплатен образът на Бога. Тук няма сравнение, но съпоставяне, с което се показва необходимостта как трябва да се моли човек, за да получи отговор от Бога.
Нека открием истините, които Христос е заровил в тази притча.
Молитвата е отношение между две личности
Това е първата истина, която Христос ни казва. Молитвата е отношение между две личности.
Човекът като личност се обръща към друга личност, защото само личността е в състояние да разбере копнежите и въжделенията на друга личност.
Според притчата една нещастна вдовица отправя своята молба не към някаква природна сила, нито към някакъв идол, излят от метал или издялан от дърво, но към един съдия, който според позицията си трябва да показва безпристрастност. А съдията, независимо какъв е характерът му, преди всичко е личност. Той изслушва, обсъжда и отговаря.
Когато християнинът се моли, той не отправя просбите си към някоя безчувствена сила, нито към звездите, нито към слънцето. Той отправя своите просби към небесния Отец. А небесният Отец е личност – Той чувства, разбира и знае копнежите ни. Все пак ние сме Негово творение и Той знае най-добре какво има в нашето сърце.
Друг е въпросът как би трябвало да се изрази най-идеално това отношение между две личности.
Сравнението между нещастната вдовица и неотзивчивия съдия не може да бъде образец на нашето отношение към Бога. Поуката не е в сравнението, но в контраста. Колкото този съдия е бил жесток, толкова Бог е благ. Колкото този съдия не се е интересувал от съдбата на самотната жена, толкова любящият Бог се грижи за живота на всички хора. И ако този неотзивчив съдия отдаде правото на вдовицата, колко повече нашият Небесен Баща има грижата за нас.
Тогава как трябва да разбираме Христовите думи: така „трябва всякога“ да се молим и да не отслабваме?
Смисълът на молитвата не се състои само в непрестаното повтаряне „дай“. Отношението между две личности не се изразява само чрез излагане на нашите нужди, но в свързаност чрез истинско приятелство.
И тъй, същественото в молитвата е приятелството ни с Бога, което означава, че ние сме се примирили с Бога, а това става единствено чрез кръвта на Божия Агнец, Неговия Син, Исуса Христа. Когато имаме ясен отговор от Бога, че Той ни е простил греховете, тогава никой не може да ни разколебае, че това не е така, защото Неговият Дух е направил убежище в нашето сърце и вече не ние, но Христос живее в нас (Гал. 2:20). Но за да стане това реалност в нашия живот, всеки лично трябва да измоли прощение. Никъде в Божието Слово не намираме случай, в който някой се е спасил, без да извика от сърцето си: „Господи Исусе, прости греховете ми!“. Спасението не е само чрез молитва, но няма спасение без молитва. Как може да се надяваш да бъдеш изкупен от неизвестен на тебе Бог? И как може да познаеш Бога без молитва? Ако ти не може да говориш за сърдечните си проблеми на хора, които не познаваш, то как ще се обърнеш към Бога, ако не Си Го познал в Христа, без да Му се молиш, защото молитвата е разговор с Бога. Как ще бъдеш с Него във вечността, ако Той не те познава? А как ще те познава, ако ти не си се запознал с Него още от тук?
Тайната на усърдната молитва
Когато четем притчата за тази нещастна вдовица, виждаме, че тя е необикновенно усърдна в просбата си. Тя непрестано е била при съдията, докато най-после след толкова „досаждане“ съдията удовлетворява молбата є.
Този момент от притчата някой може да разтълкува неправилно относно тайната на усърдната молитва. Наистина в усърдието си човек може да иска добро или зло, както е казано в книгата Притчи: „Който усърдно търси доброто, търси благоволение, а който търси злото, то ще дойде и върху него“ (Пр. 11:27).
Границата между доброто и злото е в Божието Слово, което се намира в съвеста на човека и отделно от това То е изявено както чрез творението, така и чрез Евангелието на нашия Господ Исус Христос. Различни обстоятелства в живота ни провокират да вземем страната на доброто или на злото. Когато се вслушваме в Божието Слово, ние взимаме страната на доброто и тогава Бог ни помага да изпросим от Него правилния отговор. Точно тук „голяма сила има усърдната молитва на праведния“ (Як. 5:16), а не отпадналата, ленивата и безохотната. Но ако закоравим сърцето си за Божието Слово, тогава ние поемаме от другата страна на границата, зад която се простират обширните пустинни полета на живот без Бога, което е зло, защото „Един има, който е добър“ (Мат. 19:17) и това е Бог. При всички случаи, когато една молитва е искрена, Бог ще даде отговор според волята си и ще ни напъти, дори ако се лутаме в пустинята на този свят.
Защо нещастната вдовица така упорито и усърдно е настоявала с молитвите си? Защото тя е търсела правото си. Образът на вдовицата представлява образ на човек, който е онеправдан от живота и който няма подкрепа и няма на кого да се подпре. От кого може да получи справедливо решение за себе си освен от този, който е поставен от светската власт да раздава правосъдие. От друга страна, имаме образа на съдия, който е неправеден. Каква е причината за неговата неправедност? Отговорът е: защото не се бои от Бога и не взима присърце болката на хората. Така и грехът поставя душата на човека в огромната нужда да намери справедливост, защото тя е поставена несвоеволно в изолация и живее нетипичен за нея живот, отдалечена от Бога. Човек се ражда в грях и е по природа онеправдан поради грехопадението на първия човек – Адам. Когато един грешник дойде на себе си и осъзнае своята нужда, тогава викът на душата е: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот.“
Да излезеш от състоянието на заспалост и да застанеш лице в лице с реалността се казва вяра. Вярата е убеденост в неща, които не се виждат (Евр. 11:1), т.е. ние с нашите сетива не можем да уловим истинската реалност на живота, а животът е в Бога, вън от Него няма живот. Нашите сетива улавят нещата за живота не точно такива каквито са. Ние можем да си мислим, че животът ни е хубав и трябва да си го изживеем със страст и да тичаме в него с всички сили. Но действителността е друга. Още мъдрецът го е казал: „Да! ако и да живее човек много години, нека се весели през всички тях; Но нека си спомня за дните на тъмнината, защото ще бъдат много. Все що иде е суета“ (Екл. 11:8). Божият Дух е Този, който може да ни изкара от унеса, в който живеем, и Той ни дава твърда увереност в неща, които не се виждат. Твърдата увереност идва от това, че Божият Дух ни е отворил духовните очи, за да видим реалността на един невидим за физическите очи свят. И не само да го видим, но и да участваме в неговия живот. Но, истинска вяра без любов не може да съществува. Любовта е тази, която ни отвежда при нозете на Изкупителя и там пред Него ние изливаме сърцето си.
Нашата молитва, отправена към Бога, прилича на едно нищожно поточе. Това нищожно поточе от само себе си не е в състояние на стори нищо. Но когато нашето нищожно поточе се влее в огромната стихийна река на Божията воля и поточето на нашата нищожна молитва бъде впрегнато в същото творческо действие, в което действие е впрегната огромната струя на Божията воля, се постигат резултати.
Даже Божият единороден син Господ Исус Христос пожела огромната струя на Неговата божествена воля да се влее в огромната струя на Неговия Баща. И в най-съдбоносния момент на Своя живот, когато се решаваше съдбата на човечеството, Христос се молеше: „Не моята, но Твоята да бъде“.
И в този величествен пример на Христа ние откриваме и същинския смисъл на молитвата. Ние не се молим на Бога – Твореца на всемира, за да наложим нашите нищожни и капризни желания. Силата на нашата молитва е, когато ние се доверим напълно на Божията воля. Тогава огромните на пръв поглед планини, които се изправят пред нас, за да ни смутят, се снишават и стават равнини, за да се очертае пътят на Божията воля. Така нашата слаба молитва става част от Божието могъщество. Тайната на това съединяване с Божията сила е във водителството на Божия Дух. Той трябва да е в нас и ние да чуваме Неговия глас. Когато учениците Яков и Иоан рекоха: „Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както стори и Илия?“, Господ Исус им отговори: „Вие не знаете на какъв сте дух…“ (Лк. 9:54, 55).
Тайната на усърдната молитва е в нашето усърдие да подчиним волята си на Божията воля. По пътя, който ние ще изминем чрез усърдие в търсене на Божия отговор, Бог ще изпита нашите сърца и ще ги утвърди и ще ни направи още по-силни, защото ще знаем, че когато Му говорим в молитва, Той ни слуша.
