„А един от книжниците, който дойде и ги чу, когато се препираха, като видя, че им отговори добре, попита Го: Коя заповед е първа от всички? Исус отговори: Първата е: Слушай, Израилю; Господ нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила“ (Марк. 12:28-30).
Книжникът, този учен човек, напълно се съгласил с думите на Христос, дори ги одобрил. Но той казал това от лицемерие. Често пъти това, което казваме, не е породено от искреност, а от лицемерието, от което е изтъкано сърцето ни. „Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“ (Мат. 12:34). Знаейки това, Христос му отговорил: „Не си далеч от царството Божие“. Книжникът вероятно сметнал тези думи за похвала. Но ако бе помислил малко върху тях, щеше да разбере, че те съдържат в себе си повече предупреждение, отколкото похвала.
Да бъдем близо до царството Божие, не означава да бъдем в него. Девиците, които заспали в очакване на Младоженеца, не били пуснати на сватбения пир. Те чукали на вратата, но тя вече била затворена. Викали: „Господи! Господи! Отвори ни.“ Но отговора бил: „Истина ви казвам: Не ви познавам.“
Можеха ли те да се радват на това, че са били близо до сватбеното тържество? Те били от външната страна на вратата. От сватбеното тържество ги деляла само дебелината на вратата. Те се молили да ги пуснат вътре, но било вече късно.
Да вземем друг пример. Когато Ной провъзгласявал Божията правда и че идва Божий съд и потоп ще потопи целия свят, никой не искал да повярва в това. Ковчегът се строял пред очите на всички, но хората не вярвали. Но ето че потопът започнал. Ковчегът се затворил.
В отчаянието си хората не знаели къде да се скрият. Заплували към ковчега на спасението и били близо до вратата, но не и вътре в него. Било невъзможно да влязат, защото „Господ го затвори отвътре“. Може би е имало приближени на Ной работници, които са му помагали срещу заплащане, но те са получили своята заплата и за тях не е имало място на кораба на спасението.
Така мнозина цял живот са съвсем близо до спасението, посещават църкви, вършат добри дела, но нямат Божието царство вътре в себе си.
„Божието царство е всред вас“ (Лк. 17:21) и вътре във вас при тези, които го приемат в сърцата си. Увереността на спасението дава на душата неземен мир... „Мир ви оставям, Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава“ (Йоан 14:27).
За спасението на душата трябва да се мисли, докато има време от Бога.
Спомням си индийския разказ за един храбър ловец. Веднъж той тръгнал сам срещу лъв. Имал прекрасна пушка, но не го улучил смъртоносно. Разяреният лъв скочил и тръгнал към ловеца. Не знаейки къде да се скрие, ловецът се почувствал изгубен. Но веднага си спомнил за една колиба в гората и бързо затичал към нея. Той бил вече до вратата, „недалеч от спасението“, но нямал в ръката си ключа от вратата, за да я отвори. И докато търсел ключа, лъвът го настигнал и го убил. Само една врата деляла ловеца от спасението.
Недалеч не означава вътре.
Книжникът напразно се гордеел със своето „разумно“ разбиране на Христовите заповеди.
И за нас не е достатъчно да одобряваме учението на Христос и да се възхищаваме от Неговия живот.
Трябва със сърцето си да повярваме и да получим спасение на душите си.
