(Матей 13:3-23; Марк 4:1-20; Лука 8:4-15)
Тази е може би една от най-добре познатите притчи на Господ Исус. Тя присъства в три от четирите евангелия. Сам Господ Исус казва на Своите ученици за нея: „Не разбирате ли тази притча? А как ще разберете всички притчи?“ (Марк 4:13), като по този начин й придава изключителна важност.
Главното значение на притчата безспорно е представянето на различното състояние на човешките сърца, които слушат Божието Слово. Господ Исус разказва притчата именно в контекста на това, че по време на една и съща сеитба едно семе може да попадне на добра земя, а друго да бъде изкълвано от птиците, задушено от бурени или просто да порасне без корен и след това да изсъхне. Така и по време на Неговите проповеди едни вярват, други се съблазняват в Него (виж Йоан 6:65-69), трети пък приемат с радост Словото, но след това отстъпват (сравни Матей 21:9 и 27:22). Някои слушат притчите Му и не ги разбират, а други, макар и да не ги разбират, отиват при Него с копнеж да разберат (Лука 8:9-10).
От тази и други подобни притчи (напр. за „житото и плевелите“ Мат.13:24-30, 36-43) разбираме, че „семето е Божието слово“ (Лука 8:11), „нивата е светът“ (Матей 13:38), а различните почви представляват различните състояния на различните хора, до които достига „доброто семе“. По този начин разгледана притчата, сеячът на доброто семе е Човешкият Син (Матей 13:37) и всеки, който Той благоволи да изпрати на нивата Си, както се казва в притчата за плевелите: „Небесното царство прилича на човек, който е посял добро семе на нивата си…“ (Матей 13:24). Така ударението пада върху различните начини, по които едно и също слово от един и същи сеяч се приема от различните хора.
В тази кратка статия обаче ще погледнем на притчата от друг ъгъл. Наистина доброто семе е Божието Слово и сеячът на доброто семе е Човешкият Син. Но Господ Исус предаде тази отговорност на учениците, като им каза: „И тъй, идете, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал…“ (Матея 28:19, 20). А пък апостол Павел възкликва: „Повери на нас посланието на примирението“ (II Коринтяни 5:19), с което виждаме, че отговорността за разпространението на доброто семе лежи върху тези, които са изкупени. Но трябва да имаме предвид, че работниците сеячи са различни – едни са по-усърдни и верни в делото на Благовестието от други. От кои работници сме ние? На този въпрос ще отговорим, като спрем нашето внимание на причините, които водят до различни резултати. Ще разгледаме какъв може да бъде резултатът от извършената работа в зависимост от духовното състояние на работника, когото добрият Господар е изпратил на нивата и му е дал добро семе.
Пътят (летаргичният сеяч) – Сеячът дори не си е направил труда да навлезе сред полето. От нежелание да се окаля, е сял семето ‘от пътя’ и безспорно много от семената са паднали ‘край пътя’. Матея 13:19 казва, че това са всички онези, които са слушали Словото на Царството и не са го разбрали, сеячът е излязъл не за да разнесе семето на всяка цена, мислейки за плода, който ще даде, а по-скоро да отхвърли и тази задача, да му се махне от главата тази тежест. Като наемник, който не се интересува от реколтата, а само гледа да получи дневния си надник за сеитбата, той не се труди усърдно и с цялата си същност като Апостол Павел например (виж 1 Кор. 9:16-19). Той не си е направил труда да разясни и да разсъди със слушателя си Словото, така че да направи всичко по силите си семето да попадне на добра почва и да има най-големи шансове да покълне. Това е онзи християнин, който благовества, за да успокои съвеста си, че е изработил своя дял, и сега всичко е в ‘Божията градина’, а ако няма плод, то това безспорно е била Божията воля... Нека не ни учудва, че Марк 4:15 ни казва, че Сатана „веднага“ грабва посятото от тях Слово. Все пак семената, паднали на равния път, не са трудни за намиране, лесно се виждат с просто око и не е трудно да се отстранят.
Канаристата почва (непостоянният сеяч) – Представлява евангелистът, който „не е от тук и е за малко“; той не познава душите, на които служи, и не знае техните нужди; той обаче говори убедително и по различен начин, така че душите, слушащи тези новости, се разпалват от неговия ентусиазъм. Те в началото се радват, но тъй като те самите не са в състояние да понесат тези слова (нямат влагата), скоро след това, „когато настане скръб или гонение поради словото“ (Мат.13:21), бързо увяхват. Този сеяч не познава полето, на което работи. Той не е разучил, за да види и узнае, кои части от него са меки и благоприятни за сеитба и кои са канаристи и трябва да бъдат прекопани и почистени от камъните. Този сеяч е в пълен контраст с примера, който откриваме у Апостол Павел, който прекарва месеци, дори години на дадено място (виж Деяния 20:31, I Кор.16:5-7); след това винаги гледа да утвърди новоповярвалите, като ги посещава отново (виж Деяния 15:36) и им изпраща своите съработници в делото на благовестието, за да ги насърчат (виж I Кор.16:10-12); който ги увещава чрез посланията си (виж I Кор. 5:9, II Петр.3:1) и който се моли за тях непрестанно (виж II Кор.12:28). Този непостоянен сеяч е минал за няколко дни и си е заминал, и дори е забравил да се моли за тях, пък и как да се моли, като нито ги знае, нито ги познава, нито пък разбира нуждите на душите, на които е „сял“. Действително такъв сеяч е като овчар, забравил за овцете си, като майка, забравила сукалчето си.
Трънливите места (мързеливият сеяч) – Това е сеячът, който сее, преди да е подготвил почвата. Той, виждайки бурените и тръните, не си е направил труда да ги изкорени и да прекопае земята. Тези бурени и тръни могат да представляват всичко – от светски грижи, през примката на богатството, чак до житейските удоволствия (Лука 8:14). Интересно е как, когато една земя не се обработва, по нея никнат тръни и бодили (последствията от грехопадението), и почти никога не пониква нещо добро от само себе си, така също и там, където няма светлина, по дефиниция има тъмнина. Така е и с Божието Слово в човешката душа. Тези ‘крепости’, които сатаната е издигнал в мислите и съзнанията на хората, изискват специална грижа и трябва да бъдат съборени, преди да може да започне друг градеж (II Кор. 10:4-5); така и бурените трябва да бъдат изкоренени, за да може семето да прорасне. Сеячът трябва да дойде с огъня (за да изгори сухото) и с мотиката (за да изкорени бурените и да обърне почвата), преди да дойде с мярата семе. Можем да наречем този сеяч ‘мързеливия сеяч’, тъй като виждайки, че земята (душите) не е готова да понесе семето (словото), той не си е направил труда да я подготви (с молитвите си).
Добрата земя (добрият сеяч) – Добрият сеяч е онзи, който не само си е направил труда да слезе от пътя и да влезе в калната нива, но след като я е огледал добре с внимание, е изкоренил бурените є и я е прекопал с молитвите си. Сега той идва с вяра и надежда в живия Бог, за да сее семето, знаейки, че въпреки всичките му усилия и цялото му старание единствено Господ може да направи чудото и зърното не само да покълне, но да прорасте и да даде плод стократно (виж I Кор.3:6, Мат.13:23). Дори след сеитбата добрият сеяч ще продължи да напоява почвата с молитвите си и изобилни сълзи и няма да спре, докато не дойде Собственикът на нивата по жътва... на Него верният сеяч ще предостави целия плод. За този сеяч сякаш пише и псалмопевецът, като казва: „Онзи, който излиза с плач, когато носи мерата семе, той непременно с радост ще се върне, като носи снопите си“ (Псалом 126:6).