Нека мислено да се пренесем 2000 години назад на брега на Галилейското езеро.
Ранно утро е. След поредния риболов рибарите кърпят мрежите си и ги подготвят за следващото влизане в морето. В една от ладиите са двамата братя Петър и Андрей. Малко по-далеч от тях са други двама братя – Йоан и Яков, заедно със своя баща Заведей. Всеки от тях е зает със своите мисли. Може би освен за улова на риба мислят и за човека, появил се край бреговете на река Йордан и призовал всички да се кръстят с думите: „Пригответе пътя за Господа. Прави направете пътеките за Него“. За кого ли говори така Кръстителя? Да не би пък той да е Месията, когото всички очакват?
Същия този ден покрай тях минава човек, който се спира, заговаря ги и им казва странни думи: „Вървете след мене, аз ще ви направя ловци на човеци!“. Те всички усещат, че от Него излиза сила, че Той им говори с власт. Именно тази притегателна сила кара мъжете да оставят мрежите и да последват Човека. И така те следват Исуса през всичките Му земни дни.
Един ден Исус взема Петър, Яков и Йоан и ги завежда на една планина за молитва (Лука 9:28, 36). Той има намерение да им покаже славата Си. Тази слава, която до този момент е скрита за тях поради немощта на човешкото тяло. Колко време Исус се моли, не се казва, но тримата ученици заспиват. А това е било чудно време, тъй като Моисей и Илия разговарят с Исуса за Неговата смърт, която Му престои. А учениците, които заспали по време на славното видение, били заварени отново да спят и по време на тежките часове на Господ Исус в Гетсиманската градина. Истинското дело на изкупление предстоеше да се извърши на Голгота, защото там, на хълма, където щеше да бъде разпнат, „благоволи Йеова да смаже и Го предаде на печал“ (Ис. 53:10). Никой и нищо, дори и ангели не можеха да участват или да помогнат в изкупителното дело.
Но сега учениците, след като се събуждат, виждат, че мястото е залято от ярката светлина на Христовата слава и до Него стоят Моисей и Илия. В този момент за учениците е важно да чуят Божия глас, защото те не можеха да разграничат по важност трите личности – Исус, Моисей и Илия, затова Бог корегира тяхната представа като каза: „Този е моят възлюбен Син, Него слушайте“. Това е важно както за учениците по онова време, така и за нас сега, след 2000 години, да слушаме внимателно гласа Господен, да Го следваме вярно и да изпълняваме всичко, което Той ни казва в Своето свято Слово.
Само когато Го следваме, ние ще бъдем заедно с Него на върха на планината, изпълнени със страхопочитание, защото долу, в подножието на планината, е този свят с всичките му страсти, алчност за власт, слава и величие, грижи и безпокойства.
Докато учениците са на планината, те не мислят за своето удобство, не мислят за своя слава. Те се чувстват толкова добре в присъствието на Божията слава, че искат да направят три шатри – за Господа, за Илия и за Моисей. За себе си не мислят. Така и ние, когато сме изпълнени с Божието присъствие, светът е далече от нас.
Така ли е обаче, когато учениците слизат от върха на планината в подножието ѝ? Нека под подножие да разбираме ежедневното ни ходене в този свят. И така, когато един ден там, в подножието, Господ Исус предсказва на учениците си мъките, които Го очакват, умовете на Яков и Йоан са заети с въпроса за собствената им слава, а не със страданията на техния Господ. И може би голямото им желание да седнат отляво и отдясно на Господа Исуса в Неговото царство кара и майка им да отправи молба към Господа Исуса Христа за това. Колко е нищожен човекът, когато с плътския си ум се стреми да обхване славата на Небесното царство! Колко вярващи има, които са повлияни от плътски разбирания за Божието царство! Колко пъти учениците идват при Исуса, за да Го питат кога ще възвърне на Израил царството! Дори когато Господ Исус се възнася към небето, те отново Го питат за земното израйлево царство, дотолкова са немощни в своите разсъждения, че не могат да видят славата на Божието царство, чийто крайъгален камък е Сам Господ Исус. Тази тяхна немощ е променена тогава, когато се изпълват със Светия Дух. И едва тогава всички апостоли разбират, че светият народ, царското свещенство (I Петр. 2:9), истинският Израил (Рим. 9:6), който ще живее завинаги в дворовете на Божието царство, всички са изкупени чрез делото на кръста от техния Господ и Спасител. Така и до днес най-голямата измама, която се проповядва, е, че Господ Исус ще се възцари на тази грешна земя сред грешни хора.
Затова, когато майката на Зеведеевите синове съвсем практично от гледна точка на плътския човешки ум иска да уреди двамата си сина да седнат един отляво и един отдясно на Господния престол, Исус открито им заявява: „Не знаете какво искате“. Те търсят слава за себе си без страданието, което води към нея. Затова Господ Исус им задава въпроса: „Можете ли да пиете чашата, която Аз имам да пия?“. Яков и Йоан казват, че са способни да споделят Неговите страдания. Исус ги уверява, че те наистина ще пият от Неговата чаша. Яков ще стане първият мъченик между апостолите, а Йоан ще бъде преследван и изпратен на заточение на остров Патмос. За тях по-късно се пише, че наистина „Яков умира като мъченик, а Йоан живя като мъченик“. Но за да достигнат до това състояние, те трябва още много да се учат от своя Господ. А това обучение става, когато се намираме горе на планината в присъствието на нашия Господ. Нека под планина да разбираме всекидневното ни общение с Господа чрез молитви, четене на Словото, размишления и устояване за Господа. В това тихо единение светът остава ниско долу. Общението с Господа е и богата трапеза: „Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми“ (Пс. 23:5). Важно е, че неприятелят не може да се докосне до тази духовна трапеза. На тази трапеза ние можем да се радваме на Божието благоволение към нас да ни гощава от Своята пълнота и благодат върху благодат (Йоан 1:16). Трапезата е и Божие присъствие. Сърцата ни да копнеят за Неговото присъствие. „Когато Ти каза: Търсете лицето Ми, моето сърце Ти каза: Лицето Ти ще търся, Господи“ (Пс. 27:8).
Само когато духовното ни възвисяване е ежедневно, тогава можем да растем в познание на нашия Господ, да се радваме на мира, който ни дава, и да не участваме във всеобщите безпокойства. Затова е нужно по-често да излизаме от света и да се приближаваме към Бога. Така както шатрата за срещане е поставена вън от стана и всеки, който иска да се срещне с Бога, отива там (виж Изх. 33:7).
Господ обаче ни изпраща и в подножието на планината (в този свят), за да му послужим, както и самият Той ходи по тези места, защото там, в подножието, един наскърбен баща чака Спасителя. Той коленичи пред Него, молейки изцеление за своя обхванат от бяс син. Там един сляпороден чака да му отвори очите, за да види това, което Господ е сътворил. Там прокажени чакат, за да оздравеят и да прегърнат своите мили. Там една страдаща жена чака да се допре до Него. Там, в подножието на планината, хиляди грешници намират мир и покой на душите си, за да получат сила да се изкачат на високите прохладни места на планината.
Нашето физическо присъствие в подножието е много необходимо. Ние трябва да бъдем и в дома на Корнилий, където може да ни очакват, но може да се окажем и във фарисеевата къща, където всяко наше движение, всяка наша дума ще се разглеждат критично. Може би някой ще каже, че там не ни е мястото. И веднага по фарисейски ще размаха пръст и ще заяви: „Ако този знаеше, че тези човеци са грешници, не би седял там“. Но нека да помислим. Господ Исус каза на същите тези фарисеи, че „не това, което влиза в устата, осквернява човека, но това, което излиза от устата“. Не физическото ни присъствие сред грешниците ни прави неугодни на Бога, а това доколко сърцето ни желае да участва в живота на този свят. Господ Исус е поканен на сватба в Кана Галилейска, но никъде не се казва, че като важен гост е водил хорото, а се казва, че Той прави едно знамение, за да обърне внимание на всички, че не е като останалите гости, а е изпратен от Бога, за да се изпълнят Писанията и да се благовести за благодатта и истината.
След като Господ Исус възкръсна, Той отиде при своите ученици и ги намери на брега на Галилейското езеро, откъдето ги беше призовал. Петър забрави думите на Господ Исус, които му беше казал, че ще го направи ловец на човеци, и отиде отново да лови риба. Другите ученици също отидоха с него. Но на разсъмване Господ Исус ги чакаше на брега с любов. Той вече беше приготвил трапеза за всички тях. Той им помогна да уловят риба – толкова, че мрежите се съдраха от голямото количество, и те седнаха около трапезата, като донесоха и от рибата, която хванаха, и тогава Го познаха. Така и ние, когато се събираме в Господнето име, трябва да седнем на една трапеза с нашия Господ, която Той сам ще приготви. На тази трапеза ние трябва да сложим и това благословение, с което Господ ни е благословил, когато сме били насаме, отправяйки молитва към Него. И тогава нашето взаимно общение в Господнето събрание ще бъде богата трапеза, от която не ще липсва духовно благословение.
Господ Исус събра всички свои ученици на Елеонския хълм, срещу Витания. Там, далеч от този свят, в тихо уединение, Той вдигна ръцете си и ги благослови (Лука 24:50). Там, на това място, Той ги призова за апостоли и им даде най-важната заръка:
„Идете и научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал. Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века“ (Мат. 28:20).
