Error
  • JUser: :_load: Unable to load user with ID: 43

Warning: Creating default object from empty value in /home/duhovnos/public_html/components/com_k2/models/item.php on line 494

Warning: Creating default object from empty value in /home/duhovnos/public_html/components/com_k2/models/item.php on line 494

Warning: Creating default object from empty value in /home/duhovnos/public_html/components/com_k2/models/item.php on line 494

Warning: Creating default object from empty value in /home/duhovnos/public_html/components/com_k2/models/item.php on line 494

Сам с Бога

[Роб Христов]

[За размишленията по-долу четете в глава 32 на Битие]

 

За да разберем контекста на събитията в глава 32 на Битие, трябва да си припомним това, което бе станало по-рано. Яков беше избягал от вуйчо си Лаван, при когото бе работил в продължение на двадесет години и бе забогатял премного, като бе придобил много имот, стада, слуги, както и двете Лаванови дъщери за жени, а също и единадесет деца (виж Бит. 29-30, 32:22). Сега Господ му бе казал: „Върни се в отечеството си и в рода си и Аз ще бъда с тебе“ (Бит. 31:3). Нека запомним това Божие обещание към Яков, защото следващите събития са пряко свързани с него. Господ дори беше доказал верноста си при изпълнението на това Свое обещание, като осуети намерението на Лаван да му напакости след бягството му. Така че когато Лаван настигна Яков на Галаадската поляна, му каза: „Ръката ми е доволно силна да ви напакости, но Бог на баща ви ми говори нощес, казвайки: Внимавай да не речеш на Якова ни зло, ни добро“ (Бит. 31:29).

 

Яков послуша Бога да си тръгне от Лаван и да се върне в отечеството си и тази първа опасност бе преодоляна изцяло чрез Божията намеса. Виждаме по какъв чуден начин Бог се погрижи за мирното разрешаване на проблема. Сега на Яков му предстоеше поредната опасност. Тя бе породена от факта, че той беше напуснал отечеството си, бягайки от брат си Исав, който се бе заканил да го убие (виж Бит. 27:41-43). И сега, след толкова години, Яков не знае дали гневът Исавов все още пламти. Но срещата им е неизбежна.

 

Нека разгледаме глава 32 стих по стих.

 

(ст. 1-2) Божието потвърждение.

Още след преодоляването на първата опасност Бог дава сили на Яков за това, което му предстои – срещата му с Исав. И така, в знак на Своето благоволение Господ Бог изпраща ангелите си да го пресрещнат. При това зрелище самият Яков казва: „това е Божието войнство“ и нарича мястото „Маханаим“, което в превод значи ‘два стана’ или ‘два лагера’. Имайки увереността от Божията промисъл в предишното изпитание с Лаван, а сега и още повече от факта, че Бог изпраща небесната Си войска да издигне стан до неговия стан, която сякаш е едно мълчаливо потвърждение на самото Божие обещание, то какво прави Яков? 

 

(ст. 3-6) Якововото подсигуряване.

Изпраща вестители, които да предупредят брат му, че идва с мир и да получи неговото благоволение. Решава да се подсигури, като използва ума си. От тези стихове не става много ясно колко далече са отишли пратениците, дали лично са се срещнали с Исав, или той вече е знаел от другаде за Якововото наближаване. Едно обаче става ясно: добронамерените вестители се връщат с вести, които пораждат страхове в съзнанието на Яков и той губи упованието си в Бога. Не трябва да забравяме, че ние невинаги можем да вземем правилното решение, тъй като твърде често виждаме част, а не цялата картина. Божествената мъдрост ни казва: „Уповавай се на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“ (Пр. 3:5-6). Не постъпваме ли обаче и ние като Яков всеки път когато възникват предпоставки за обезсърчение? Яков не знае какви са намеренията на брат му, но предполага най-лошото и неговият страх го отклонява от упованието в Бога. Не трябва ли той да остави разрешаването и на това изпитание изцяло в Божиите ръце, без да се опитва да получи братовото си благоволение със свои усилия? Яков не се ли поучи да се уповава на Бога, след като разбра, че Бог е възпрял Лаван в съновидение и по този начин го е накарал да се откаже от лошите намерения, с които е идвал към него? Яков дори не подозира за грижата, която Бог полага за него. Виждаме как едно нещо води към друго и как едно отдалечаване от Бога поради неверие идва с последиците си.

 

(ст. 7-8) Последствията.

Когато съгледвачите се връщат с вестта: „Исав... идва да те посрещне, и четиристотин мъже с него“ (ст. 6), смут и уплах обхващат Яков, а от някогашната увереност в Божието обещание няма и следа, макар Бог да не се е отметнал и Неговото обещание да е неизменимо. Макар и да не знае намеренията на брат си, числеността на мъжете, които идват с него, го смущава. Не ходє ли и Петър по водата, докато не забеляза силния вятър – тогава започна да потъва (виж Мат. 14:28-30). Яков решава да вземе нещата в свои ръце и да се презастрахова въпреки Божието обещание. Започва да измисля схеми, за да се предпази от брат си (ст. 7-8). А ние колко често правим същото в нашето неверие? Колко често и ние губим мира си, когато вземаме решение въз основа на наши предположения, без да сме търсили първо Бога в усърдна молитва. Но често пъти, както Яков, първо действаме с плътския си ум, а чак след това прибягваме към молитва, сякаш това е резервният план (ст. 9). 

 

Тук ще отворим една малка скоба, за да видим как работи неприятелят ни – Дявола: 

1. Първо ни подтиква да действаме според логиката на човешкия ум въпреки Божието Слово към нас (изпращаме подсигурителни пратеници);

2. След това ни смущава и ни обезсърчава, като всява страх, представяйки предизвикателството пред нас по лъжлив и неверен начин – досущ като нечестивите съгледвачи в Ханаанската земя (виж Изх.13:33) (брат ти идва да те посрещне с четиристотин мъже);

3. След това клеветникът клевети и Бога пред нас, като ни казва, че сега не можем да отидем пред Него, тъй като вече сме се усъмнили в Него и Той не би ни приел, така че е по-добре ние да се подсигурим сами, пък после да се молим (намисляме схеми, преди да прибегнем при Бога в молитва).

 

(ст. 9-12) Якововата молитва.

Съзнавайки грешката си, Яков започва смирено да се моли: „Боже на баща ми Авраам... не съм достоен за най-малката от всички милости и от голямата вярност, която си показал към слугата Си...“ (ст. 9-10). В молитва той започва да напомня на Бога Неговите обещания: „Господи, Който си ми казал: Върни се в отечеството си и при рода си и Аз ще ти сторя добро... Ти си казал: Наистина ще ти сторя добро и ще умножа потомството ти като морския пясък“ (ст. 9,12). Тук вече можем да вземем пример от молитвата на Яков. Да напомняме на Бога Неговите обещания, да отиваме при Него със самото Слово, което Той е изрекъл, и да се уповаваме на Него за изпълнението на всяко нещо... това е силен начин да се молим на Този, Който е наречен „Верен и Истинен“ (Отк.19:11). Такава молитва е угодна на Бога, Който Сам казва: „На стените ти, Ерусалиме, поставих стражи, които никога няма да мълчат, ни денем, ни нощем. Вие, които припомняте на Господа, не замълчавайте и не Му давайте покой...“ (Исая 62:6-7). Не се ли молє и Мойсей с такава застъпническа молитва за израилтяните: „Отвърни се от разпаления Си гняв и се откажи от това зло... Спомнє си за слугите Си Авраам, Якововата молитва., на които си се клел в Себе Си...“ (Изх. 32:12-13). 

 

(ст. 13-21) Якововият подарък.

Господ обаче не изпълнява веднага молитвата му. Макар да е смирен и на пръв поглед искрен, Яков все още е ‘твърде силен’, все още има „плътска мишца“ (II Лет. 32:8) и все още се уповава на човека (виж Йер. 17:5), а не изцяло на Бога. Това ясно се вижда от решенията, които взема още на следващата сутрин. „Като пренощува там оная нощ, взе от онова, що му дойде подръка, за подарък на брата си Исава“ (ст. 13). Една духовна картина на неверието у човека и желанието му да се подсигури. Но Господ желае пълно и изцяло предаване в Неговата ръка. Яков желае да „умилостиви“ брат си с тези дарове по същия начин, по който грешникът желае да умилостиви Бога с ‘добрите си дела’ и суетната си религиозност. Бог обаче не може да бъде умилостивен по друг начин освен чрез Христос. И ако някой се опита да дойде с друго умилостивение, то няма да бъде прието. Спомнете си Божия отговор към Мойсей, когато той се опита да умилостиви Бога за греха на израилтяните: „Сега ще се изкача към Господа, дано да мога да Го умилостивя за греха ви. Тогава Мойсей се върна при Господа и каза: Уви! Този народ извърши голям грях... Но сега, ако искаш, прости греха ми; но ако не, моля Ти се, заличи мен от книгата, която си написал. Но Господ отговори на Мойсей: Който е съгрешил против Мене, него ще залича от книгата Си“ (Изх. 32:30-33). Мойсей не можа да умилостиви Бога по отношение на този грях дори и когато предложи собственото си заличаване от книгата на живота. Слава на Бога обаче, че Христовата жертва бе приета и Господ Исус наистина умилостиви Бога за греховете на всеки, който повярва в Него (Рим. 3:25; 1 Йоан 4:10).

 

(ст. 22-24) Яков остава сам.

И макар ‘подаръкът’, който трябваше да умилостиви гнева на брат му, вече да беше на път, Яков очевидно няма вътрешен мир – „стана през нощта“ (ст. 22). Едва ли би ни учудило, че безсъние е съпътствало Якова онази нощ. Лишен от душевен мир, той знае, че състоянието му пред Бога не е добро поради решенията, които е взел в неверие и които го бяха отдалечили от това да се предаде изцяло на Бога. И сега – преди срещата с брат си, той безспорно е тласкан от неотменна необходимост да се върне в центъра на Божието благоволение, да се завърне в общението си с Бога, да отвърне погледа си от своите си сили и да потърси Божието лице.

 

Тук ще отворим още една скоба, за да видим тази чудна картина, записана и в Соломоновата Песен на песните. Картина на изкупената душа, чието най-естествено място е да пребъдва в общение със своя Изкупител. А Сам Той желае и цени общението с нея повече дори отколкото тя самата: „Ето гласа на възлюбения ми; той хлопа: Отвори ми, сестро моя, любима моя!“ (ПнП. 5:2). Отвърне ли взор от Възлюбения си обаче, залиса ли се по нещо друго, душата губи радостта от общението с Него: „Съблякох дрехата си – как да я облека? Умих краката си – как да ги окалям?...“ (ПнП. 5:3). Идвайки на себе си, душата закопнява отново за общението: „Отворих на възлюбения си; но възлюбеният ми си беше тръгнал, отишъл си беше...“ (ПнП. 5:6). Притеснената душа започва ревностно да го търси отново: „Потърсих го, но не го намерих; повиках го, но не ми отговори... Заклевам ви, йерусалимски дъщери, ако намерите възлюбения ми... Кажете му, че съм ранена от любов“ (ПнП. 5:6,8). Обезпокоената душа понася последствията от загубата на общение със Спасителя си (виж ПнП. 5:7). Чак тогава душата вижда загубата, която е претърпяла, като се замисля за съвършенството на Онзи, Който „целият е прелестен“ (виж ПнП. 5:9-6:3). Но не всичко е изгубено, защото Той също силно желае нейното присъствие и я чака тя да се завърне при Него с цялото си сърце, отново да впие поглед в Него и да не го отделя никога. А когато тя го стори, Неговият отговор е: „Отвърни очите си от мене, защото те ме обладаха“ (ПнП. 6:5). „Пленила си сърцето ми, сестро моя, невесто, пленила си сърцето ми с един поглед на очите си...“ (ПнП. 4:9).

 

Връщайки се обратно към Яков, ние го заварваме далеч от досегашния му дом и далеч от бащиния му дом; далеч от работодателя му, от роднините му и от приятелите му; с разделен стан и раздадено имущество. Така виждаме как Бог постепенно го лишава от всичко, което му пречи да бъде изцяло предан на Него.  И сякаш това не е достатъчно, но „като стана през нощта, взе двете си жени, двете си слугини и единадесетте си деца и премина брода на Явок. Взе ги и ги прекара през потока, прекара и всичко, що имаше. А Яков остана сам“ (ст. 22-24а).

 

Най-после! Яков остава сам. Сам – без нищо! Сам – сам с Бога. Господ трябваше да го доведе до това положение, за да може самият Яков да види окаяното си положение.

Така, сега онзи, който „остана през онази нощ в стана“ (ст. 21), посред нощ „остана сам“ (ст. 24). Сам с Бога. Колко много съдържание има в този израз и колко духовни уроци може да извлече всяко Божие чадо, размишлявайки върху тази истина! И колко важно и нужно е за нас да оставаме сами с Бога. Общуването ни с вярващите е жизненоважно за нашето духовно израстване, трудът ни с усърдиe също е неизбежен и много потребен, както и всяко духовно поприще, за което Господ може да ни е призвал, но всичко това е второстепенно и идва едва след нашия личен вървеж с Бога и нашето пребъдване в Него. Оставаме ли сами с Бога? Дори за нашия Господ Исус това е от най-голяма важност... „И като разпусна народа, качи се на бърдото да се помоли насаме. И като се свечери, Той беше там сам.“ (Мат. 14:23). О, какво блаженство има в ревностното преследване на Бога в молитва, защото там се открива Той. Божието чадо трябва да остава само, далеч от шумотевицата и зрелищата в този свят. Илия, бягайки от Езавел, пътува със сила от Бога 40 дни и 40 нощи до Божията планина Хорив, където Божественият въпрос бе: „Какво правиш тук, Илия?“, а отговорът, който Илия даде, бе: „Аз съм бил много ревнив за Господа, Бога на Силите“. Тогава Господ дойде, но Той не беше в силния вятър, цепещ канарите, не беше в земетресението, не беше и в огъня, а му говори с тих и нежен глас. Господният Дух (оприличен на гълъб/гургулица) говори с такъв тих и нежен глас, който лесно може да бъде заглушен от безверието и безчувствието ни. Нека не забравяме, че ревност и скръб по Бога откараха Илия до Божията планина (виж III Царе 19).

Следващите стихове често биват озаглавявани „Борбата на Яков с Бога“. Нека бъдем коректни обаче и да отбележим, че не Яков започва борбата.

Ангел Господен в телесен образ започва да се бори с Яков. Като една картина на духовната борба, в която Яков трябва да покаже търпение. Бог не е срещу нас, за да не иска да ни благослови. Дори напротив, Той желае нашето духовно благоденствие повече отколкото ние самите го желаем и ценим. Но Бог не може да ни благослови, докато първо не изпита сърцата ни, докато първо не ни лиши от всичко, което стои на пътя на благословението.

 

(ст. 25-26) Борбата. 

Ангелът Божий, „като видя, че не му надви, допря се до ставата на бедрото му и ставата на Якововото бедро се измести, докато се бореше с него“. От Дан Колов и Никола Петров, та чак до наши дни България се слави с шампионската си история в борбата. Всеки обаче, който познава поне отчасти този силов спорт, знае добре, че борецът не може да се бори със слаби крака, а какво остава с изместено бедро? Затова можем да кажем, че пратеникът Божий изпита Яков и видя копнежа му, но дори и след като беше останал сам, Яков все още е ‘твърде силен’. Бог трябваше да го лиши от тази последна крепост, на която се надяваше – физическата му сила. След като и тя бе срината, друго вече не му остава, освен да се държи за пратеника и да се обърне към Бога.

 

„Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Йоан 6:68).

Сега започва борбата на Яков с Бога! Истинската духовна борба за благословение се проявява, когато човек е лишен от всичко, вън от Бога, което би му служило за опора, когато е напълно отчаян. Тогава Сам Бог се открива. Бог беше изпратил ангела си, за да изпита Якововото сърце и да прецени колко силно Го желае.  В книгата на пророк Осия четем следните стихове по повод Яков: „...като мъж се бори с Бога. Да! Бори се с ангел и надделя с плач и молба към него“ (Осия 12:3-4). Как надделя над ангела на Божието изпитание? Чрез физическата си сила ли? Не. „Чрез плач и молба към него“! „Няма да те пусна да си отидеш, догде не ме благословиш“ (ст. 26). С тези думи той присвои Божиите обещания, дадени и нам: „Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце“ (Йер. 29:13), но не и преди това... „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7), но само тогава.

 

(ст. 27-32) Вечни последствия. 

От живота на Яков, описан в Словото Божие, виждаме, че той цени благословението от Бога повече от всичко в този свят. За разлика от Исав, който продава първородството си за паница леща, без дори да се замисли за благословението, свързано с него, Яков е готов да изгуби брат си, но да получи това благословение (виж Бит. 25:29-34). Така и тук той показва същата ревност за благословение. Това е духовен урок за всички нас. Яков е твърдо решен да преследва Божието благословение докрай и на всяка цена. Той плати с цената на много лишения, но намери Господа – каква несъпоставима размяна! Много вярващи не са готови да търсят Господа на всяка цена. Те се задоволяват само с повърхностното познание на Бога и не искат да излязат от зоната си на комфорт, която всъщност е зона на духовна летаргия, защото за Божиите чада не може да има зона на комфорт в този свят, който е враждебен на живия Бог, този свят, който разпна Господа на славата (I Кор. 2:8)! За да угоди на Бога, Авраам бе готов да плати цената с най-ценното си – единородния си син. Господ изпита сърцето му и го призна за верен. А в единадесетата глава на Посланието към евреите има и много други такива примери. „Няма да се наричаш вече Яков, а Израил, защото си бил в борба с Бога и хора и си надвил“, е отговорът Божий към Яков. Не може човек да е имал среща с живия Бог и да остане непроменен! Дадено му е ново име – Израил. Израил произхожда от двете арамейски думи: „сарах“ – глагол със значение ‘да се бориш, да устояваш, да постоянстваш’, и „Ел“ – съществително, означаващо ‘Бог’. Вижте само какви последствия има една такава вечер на борба с Бога. Наистина вечни последствия.

 

(ст. 30-31) В последните няколко стиха до края на главата се виждат и последиците от тази вечер. Яков нарича мястото Фануил, което в превод значи ‘Божие лице’, защото си казва: видях Бога лице в лице и животът ми бе опазен. „Когато Ти каза: Търсете лицето Ми, моето сърце Ти каза: Лицето Ти ще търся, Господи. Да не скриеш от мене лицето Си“ (Пс. 27:8-9). Пред нас се разкрива величествената сцена на първите слънчеви лъчи, озаряващи куция Яков, докато отминава Фануил. Безспорно в тази  удивителна гледка виждаме един победител. Онази нощ той сън не намери, но намери Бога; почивка не получи, но получи благословение. Очите му навярно са подути от безсъние, умора и плач, но придобитият сърдечен мир надминава всяка телесна нужда. Физическите белези от срещата му с Бога са трайни, а духовните – вечни! Бедрото му е изместено до живот, но новото име, което получи, трае до века! Така „червеят Яков“ (виж Исая 41:14) стана Израил – „борец с Бога“!

 

Бог е верен.

В следващата глава 33 виждаме как го посреща брат му: „Исав се завтече да го посрещне, прегърна го, хвърли се на врата му и го целуна; и те заплакаха“ (33:4). А колкото до подаръка, който беше изпратил по-рано, за него четем: „Тогава Исав каза: За какво ти е цялата тази дружина, която срещнах? А той отговори: За да придобия благоволението на господаря си. А Исав каза: Имам доволно, брате мой; ти задръж своите си“. (33:8-9). Така че от подарък очевидно не е имало нужда, защото Бог, верен на обещанието си, се беше погрижил за сърцето на брат му, както се бе погрижил по-рано и за сърцето на Лаван. 

 

След като виждаме, че Бог остава верен на обещанията Си независимо от силата на вярата ни, има ли причина тя да бъде слаба?

 

Read 2076 times Last modified on Thursday, 16 April 2020 21:48