Чрез чуждите грехове на човек, ходещ в святост, му бива напомняно за гнилостта в собственото му сърце. Имало един старец, който плакал горко всеки път, когато видел ближния си да съгрешава. Когато го запитали защо толкова скърби за греховете на другите, той отговарял: „Днес той падна, а утре мога да съгреша аз!“.
Паденията на другите човеци напомнят на ходещия в святост за корените на греховността, които се намират и в неговата плът. Греховете на другите човеци са като множество, множество стъкълца, през които ходещият в святост вижда многобройните греховни семена, които са покълнали в собственото му сърце. А такава гледка не може да стори друго, освен да разтопи и съкруши.
Святото сърце знае, че най-добрият начин да се опази чисто от греховете на другите е да ридае за греховете на другите. Съвестта, която скърби за чуждите грехове, рядко се осквернява с чуждите грехове.
Святото сърце гледа на греховете на другите човеци като на техни вериги и окови и това го кара да ридае. Възможно ли е сълзите да не се стичат по лицето на християнина, който вижда големи множества, обвързани с въжетата на беззаконието си, да маршируват към ада? Гледайки грешника като един окован затворник от княза на тъмнината, кой може да се сдържи и да не го пожали?
Ако човеците, ходещи в святост, плачат за нечестието на другите, тогава със сигурност онези, които се наслаждават на чуждото нечестие, които се смеят и забавляват на тях, които могат да си стъкмят и забава от греховете на другите, са по-скоро чудовища отколкото човеци! Едва ли Сатана има по- близки съюзници от онези, които правят така и се удоволстват в греха на брат си! (Дяволът се радва най-много, когато грешникът греши най-много!) Да ги аплодираме и да се удоволстваме с тези, които се наслаждават на греха, е най-високата степен на безбожие!
