На две места в този пасаж виждаме реакцията на Пилат – управител на римската провинция Юдея. И двете реакции са провокирани от това, което чува, което лично го засяга.
След като чува, че Исус бил „направил“ Себе Си Божий Син, той се уплашва още повече. Интересно е да се замислим защо един високопоставен началник на най-голямата световна империя, която е възприела за напълно нормално поклонението на различни богове, дело на човешката ръка, да се сковава от страх пред един Човек в дрипи, твърдящ, че е Син на Йехова – Бог Авраамов, Исааков и Яковов. Ако тези твърдения са излизали от устата на някой безумен, това не би дало никакъв повод за страх у високопоставения римски управител. Но разумът и мъдростта, с които Исус му отговаря, не приличат на речта на безумен човек, а на човек с пълен разсъдък и авторитет. В съзнанието си Пилат се опитва да си върне авторитета, като напомня на Подсъдимия, че у него е пълната власт над живота Му. Отговорът на Исус обаче прави този опит напълно безуспешен. Фактът, че не намира никаква вина у Исуса, също не помага за успокоението на съвестта му. Страхът на Пилат в този случай е свързан с това, че Исус Назарянина навярно говори истината, което би означавало, че наистина има Бог, и то не друг, а Йехова, и честта се е паднала на него да защити Сина Му в този съдебен спор. И страхът на Пилат навярно е бил за душата му. Виждал е, че животът не е просто ядене и пиене, хляб и зрелища, че в действителност има нещо повече. При това се вижда, че и действията на Пилат биват в синхрон с душевното му състояние на страх: „търсеше повод да Го пусне“.
Юдеите обаче, действайки с лукавство, го заплашват, че ако извърши такова деяние, то не би бил Кесарев приятел. При тази заплаха реакцията му е коренно различна от преди. Четем, че той сяда на съдийския стол, за да осъди Невинния като следствие от чутото. Реакцията на Пилат след този втори аргумент е пак реакция, предизвикана от страх. Този път обаче едва ли се е изплашил за душата си; изплашил се е по-скоро за позицията си, за титлата си, за положението си, за влиянието си, за живота си като гражданин и управител в най-великата земна империя! О, колко е жалко, си казваме ние две хиляди години по-късно, че този човек се е уплашил повече за временната си позиция, отколкото за вечната си душа. Две хилядолетия по-късно ние с „трезвен“ ум можем да преценим състоянието на този човек, неопиянени от емоцията на момента и от мимолетната власт. Виждаме, че в наши дни всичко, за което е живял този човек, за което се е борил, и убежденията, които е притежавал, отдавна са забравени и са умрели заедно с плътта му. И неговото съществуване дори би било напълно скрито от нас, ако не беше увековечено в Божието Слово. Душата му обаче все още получава правосъдие от Бога, докато очаква съдът на великия Ден (виж 2 Петр. 2:9). И макар да разбираме и да осъзнаваме всичко това, ние можем да сме същите като него! Да показваме интерес, уважение, дори страхопочитание спрямо Словото Божие и Божиите постановления, да четем и да се молим и въпреки това, когато настъпи моментът на истината, когато трябва да се вземе решение от изключително значение, да изберем това, което е временно, което дори не ни е обещано, пред това, което е вечно и е от безкрайна важност! Готови сме да сме всеотдайно религиозни и да стигаме до какви ли не крайности в името на Бога, но не сме готови просто да предадем живота си в Неговата ръка и да го поставим пред Христовите нозе, и да кажем: това е твое, Господи, направи с него, както намериш за добре.
Колко често постъпваме и ние като Пилат, търсейки славата от Бога, но в същото време търсим слава и от човеците, опитвайки се да служим на Бога и на мамона (виж Лука 16:13)! „От човеци слава не приемам“ (Йоан 5:41), казва Господ Исус, Който признава само славата от Бога и Който търси славата само за Единия Истинен Бог. Нима сме по-велики от Господа, че признаваме славата от човеци и търсим слава за себе си? Истината е, че не търсим славата, която е даром от Бога, но както Пилат суетно питаме Бога „що е истина“, без да чакаме отговор (виж Йоан 18:38). Както Пилат, човек, влияещ се от хорската присъда повече от Божията присъда, питаме Бога и излизаме при хората, за да получим отговора, който желаем да чуем. А отговор от Бога впрочем и няма, защото Господ претегля сърцата (виж Притчи 21:2) и дава отговор на тези, които го търсят от сърце, а не на такива, които питат само за да се оправдаят пред собствената си съвест за това, че са се допитали до Бога. Едно такова лицемерие е мерзост пред Господа, затова нека внимаваме за себе си да не се окажем с лицемерно сърце, защото не заблуждаваме друг освен себе си.
