Warning: Creating default object from empty value in /home/duhovnos/public_html/components/com_k2/models/item.php on line 494

"На име си жив, но си мъртъв"

 

[Статията подготви Хр. Ръсовски]

„На име си жив, но си мъртъв“

 

Mнозинството от религиозните хора под църква разбират религиозна институция, а не знаят, че църквата е жив ор- ганизъм, а не органи- зация. За да си част от нея, не е необходимо да си купиш индулген- ция или да търсиш одо- брението на владиката. Затова Господ Исус не- напразно каза:

„Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата. В онзи ден мнозина ще Ми рекат:

Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:21-23).

От този пасаж става ясно, че истинските Божии синове вършат волята на Отца и тях Господ познава. Един-единствен човек в човешката история извърши докрай Божията воля и този човек бе Господ Исус, Божият Син, така че всеки грешник, който се е покаял и е приел Исуса Христа в сърцето си, има Неговия живот в себе си и може да възкликне: „вече не аз живея, но Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Именно този живот в нас ни прави да „не сме безделни, нито безплодни“ (II Петр. 1:8). От друга страна, истинските Божии синове са познати на Бога. Не е достатъчно ние да си мислим, че познаваме Бога чрез някакви ритуали, защото тези, които извикаха: „Господи! Господи! не в Твоето ли име...“, дори бяха извършили велики дела и все пак Господ им каза: „махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“. За да бъдем познати на

Бога, ние трябва да сме родени в Неговия дом, а „Неговият дом сме ние...“ (Евр. 3:6). Господ Исус каза на Никодим: „Трябва да се родите отгоре“ (Йоан 3:7). Когато един покайващ се грешник получи отговор от Бога, че греховете му са простени, той вече има това Божие свидетелство в сърцето си и той е запечатан с Божия печат, че принадлежи на Божието семейство.

Именно това Божие семейство носи истинския смисъл на думата –„църква“. Тези човеци, които са преминали от смъртта в живота, имат свидетелство в себе си за това как Господ ги е срещнал в живота и лично ги е уверил, и ги е избавил от властта на тъмнината. Те се събират, за да споделят Божието Слово и да се насърчават взаимно. Те са Господни и „избрана скъпоценност“ (Малахи 3:17) в Божиите очи. Тези събрания от Божии светии са пръснати по целия свят и представляват Христовото тяло или невестата Христова (Откр. 21:9), което ние често

7

Духовно Слово 4’ 2013

назоваваме „църква“. Тъй като Христовото тяло е едно, то и истинската църква трябва да е една. Тя е духовен организъм, чието влияние се чувства, когато тя е различна от света, в който живее. Нейната сила се крие в това, че тя е различна, и тази нейна характеристика се засилва със степента, с която тя се различава, или потъва надолу, когато разликата намалява.

Това толкова ясно е показано в Писанията и така добре се вижда в историята на Църквата, че е трудно да бъде пропуснато. Но ако пропускаме тази важна особеност, това е, защото чуваме постоянно, че Църквата трябва да се опитва да бъде колкото е възможно повече като света, с изключение, разбира се, за нещата, където светът е твърде, твърде грешен, или ни се казва, че църквата трябва да се адаптира към света, за да бъде по-близо до хората. Така с подобен род обяснения се отклоняват от правилната посока неутвърдените души. Но както е казал и апостол Петър: „любезният ни брат Павел ви е писал, според дадената му мъдрост, както пише и във всичките си послания, когато говори в тях за тия работи; в които послания има някои неща мъчни за разбиране, които неучените и неутвърдените изопачават, както правят и с другите писания, за своята погибел“ (II Петр. 3:16).

Един сигурен знак за небесния характер на Църквата е, че тя е различна от останалата част на човечеството; приликата със света е белег за нейната отпадналост. Божиите Синове и човешките синове са морално и духовно разделени и между тях има една голяма бездна. Когато религиозните хора се опитват да хвърлят мост над тази бездна, те всъщност правят компромис със света и погазват самите принципи на Божието царство.

Човеците се впечатляват от посланието, което Църквата носи толкова повече, колкото тя е по-различна от самите тях. Когато тя се стреми да бъде като тях, те вече не я уважават и нейното свидетелство е мъртво. Те вярват (и с право), че нейната роля е фалшива както за самата нея, така и за тях. Моралният сблъсък, който се получава, когато един индоктриниран син на Адам се срещне със син на небето, е едно от най-благотворните неща, които могат да се случат и на двамата. И за разлика от общоприетото мнение, човеците са по-склонни

да следват пътя на Христа, когато са принудени да направят радикална промяна в живота си, отколкото когато пътят им се улеснява. Човешкото сърце усеща, че се нуждае да бъде променено, а когато религията се появи с предлагане на живот без такава промяна, тя не се взема насериозно от мислещите хора. Лекомислените, неискрените могат да прегърнат с радост подобно религиозно разрешение на проблемите, но търсещото сърце трябва да го отхвърли като невярно и нереално.

Всяко съгласие със света е несъвместимо с нашия християнски характер и отстъпване на нашата небесна позиция.

Нека да се заселим на хълма Сион, там, където е нашият Господ (Исая 28:16), и да приканим човеците да се примирят с Бога и да дойдат при нас, но никога, при никакви обстоятелства не трябва да преминаваме към тях. Кръстът е символ на християнството, но кръстът говори за смърт и раздяла и никога за компромис. Никой не трябва да прави компромис с кръста. Кръстът поставя разделение между мъртвите и живите. Плахите и страхливите ще викат: „Но това е крайност!“, и ще бъдат прави. Кръстът е същността на всичко, което е крайно и окончателно. Посланието на Христос е призив, това е вик, който се носи над бездната и посочва пътя от смърт към живот, от грях към праведност и от Сатана към Бога.

Първата стъпка за всеки християнин, който се стреми към духовна сила, е да приеме тази уникална позиция като син на небето, който временно е изпратен на земята като посланик на Небесното Царство, и да живее като човек, който е осветен да бъде част от един Свят народ, и да бъде царско свещенство, за да възвестява превъзходството на Този, който го е призовал от тъмнината в Своята чудесна светлина (I Петр. 2:9, 10). Рязката демаркационна (разграничителна) линия между него и света ще се появи изведнъж и светът никога не ще му прости това. А синовете на земята ще го преследват, за да си плати добре за раздялата, но това е цената, която той с радост ще плаща за привилегията да ходи в един живот, изпълнен с плодородие и сила.

Read 9154 times Last modified on Wednesday, 23 April 2014 08:50