Религията не може да промени сърцето на човека, но борави с неговите мисли и чувства. Затова думите на фарисеина Карл Маркс, западен философ и икономист, че: „Религията... е сърце в един безсърдечен свят. Тя е опиум за народа“, са напълно верни. Да, религията е опиум, произведен в тайните лаборатории на дявола, но Слава на Бога, че истинската вяра разпознава това, което е фалшиво, и Божият Дух изпитва всичко и осъжда всяко учение, което не е от Бога. Има една основна черта, която обединява всички религии – всички те отричат явно или неявно, че Исус е Помазаника, че Той е Господ. За това апостол Йоан пише в своето послание: „Защото много измамници излязоха в света, които не изповядват дохождането на Исуса Христа в плът. Такъв човек е измамник и антихрист“ (II Йоан 1:7); „Кой е лъжец, освен оня, който отрича, че Исус е Христос (Помазаник)? той е антихрист, който се отрича от Отца и от Сина“ (I Йоан 2:22).
Духът на антихриста е всъщност Сатана. Той винаги се противи на Бога и още повече на Неговия възлюбен и Единороден Син – Господ Исус Христос. Този дух не може да приеме факта, че мястото отдясно на престола на Отца е заето от Исус Спасителя, който е единственият Божи Син. Затова юдеите всякога се противят на тази истина, защото те учат народа, че единствените възлюбени от Бога са те (Лев. 26:12), разбирайте – фарисеите, защото според тях народът е проклет (Йоан 7:49), понеже не знае закона, така че единствените, към които преминава Божията любов, са именно те – законоучителите. Но Господ Исус каза: „Затова внимавайтекакслушате; защото, който има, нему ще се даде; а който няма, от него ще се отнеме и това, което мисли, че има“ (Лк. 8:18). Фарисеите мислят, че имат място в Божието Царство, но идва Един, който учи, че ще се отнеме това от тях и ще се даде на тези, които те презират. Затова Господ Исус не беше приет и неговите противници влизаха в съглашение да Го хванат и да бъде убит. Това тяхно лицемерие и злоба, зад които стои образът на техния учител – Сатана, Господ Исус много ясно им го изяви чрез една притча за наетите земеделци (Марк 12:1-12). В тази притча Господ Исус им каза: „...Още един имаше той, един възлюбен син; него изпрати последен до тях, като думаше: Ще почетат сина ми.А тия земеделци рекоха помежду си: Тоя е наследникът; елате да го убием, и наследството ще бъде наше“. Не! Това наследство принадлежи единствено на Божия Син, Исус Христос, а Негови люде са тези, които ще сънаследят Божието Царство: „И ако сме чада, то сме и наследници, наследници на Бога, и сънаследници с Христа, та ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него“ (Рим. 8:17).
Както виждаме, правилното отношение към Бога се обуславя от това дали приемаме Исуса като Спасител, Помазаник и Господ, или не.
Бог довежда всеки човек до размисъл за това и всеки е отговорен сам за себе си пред Бога. Нека душата се изпълни с вяра и любов към Бога и оттам нататък отговорността е Божия. Той ще направи най-доброто за нас. Няма на земята място, където християнинът да не може да живее и да не бъде духовен победител, ако Бог го праща там. Той носи Божия Дух в себе си и Бог го придружава където и да е, като го снабдява по свръхестествен начин с необходимите духовни сили. Тъй като неговото духовно здраве не е зависимо от местните морални стандарти или съществуващите религиозни вярвания, той живее през хилядолетията на земни промени, незасегнат от тях. Той разполага със самостоятелна трапеза от духовни ястия, предоставена му от горе, и в действителност живее в свят, който достига до Божия Трон и който свят е напълно незасегнат от заобикалящия ни материален, или по-скоро – сетивен свят, и това е много повече от чудо за останалата част от сътворението:
„...Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя, Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми...“ (Пс. 23:4, 5).
И понеже това е истина, то ние лесно можем да разберем защо никога не трябва да обвиняваме другите за нашите духовни неуспехи. Навикът да търсим утеха, като обвиняваме лошото ни представяне чрез неблагоприятните обстоятелства, е вредно зло и не бива и за миг да се толерира. Да живеем живота си, вярвайки, че нашата вътрешна слабост е в резултат на външна ситуация, и накрая да разберем, че всъщност причината се крие в нас – това е твърде болезнено, за да го пренебрегваме.