Божието Слово е ясно по този въпрос:
„Тогава, защо се даде закона? Прибави се с цел да се изявяват престъпленията, докато дойде Потомъкът, на Когото бе дадено обещанието“ (Гал. 3:19).
„Понеже Христос изпълнява целта на закона, да се оправдае всеки, който вярва“ (Рим. 10:4).
Оправданието на човека става само чрез вяра, както е казано в Писанията: „Човек се оправдава чрез вяра без делата на закона“ (Рим. 3:28).
„Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха“ (Рим. 3:20).
„А тия, които се считаха за нещо, (каквито и да са били, на мене е все едно; Бог не гледа на лицето на човека), - тия именити, казвам, не прибавиха нищо повече на моето учение“ (Гал. 2:6).
БЛАГОСЛОВЕНИЕ И ПРОКЛЯТИЕ
Така разбираме, че в закона няма милост а гняв (Римляни 4:12). Закона носи със себе си проклятие (Галатяни 3:13). Това означава, че закона не може да даде живот, тъй като той ни поставя в подножието на Синай, където е Божията справедлива присъда, а тя е смърт. Закона не може да отмие греховното естество на човека, което предизвиква Божият гняв. Но целта на закона е била да покаже, че човек може да живее единствено чрез вяра в Помазаника (гр. - Христос) и това не е било нещо мъчно, защото е казано: „Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на небето, сиреч, да свали Христа? или: Кой ще слезе в бездната сиреч да възведе Христа от мъртвите? Но що казва тя? Казва, че думата е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти“ (Рим. 10:6-8; Вт. 30:14). Така щото, ако някой търси живот, този живот е скрит в Христа, а Той не е някъде далеч, че да е невъзможно да Го намериш. Но, ще Го намериш ако признаеш греха си пред Бога, защото думата на покаяние – „прости мен грешника“ – е близо при теб, в устата ти и в сърцето ти.
СПАСЕНИЕТО Е ЧРЕЗ ВЯРА
Но защо Христос не дойде във времето на Авраам (около 1900 г. пр. Хр.)? Не говори ли Новия Завет достатъчно ясно, че спасението е единствено чрез вяра? Защото в Христа се открива правдата от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: „Праведния чрез вяра ще живее“ (Рим. 1:16-17). Нима вярата не е съществувала в Авраам и то наистина в много голяма степен (Рим. 4), както и в познание на Бога, познание за свободния характер на благодатта, за оправданието, за жертвата, за възкресението, за Месия, за Небесния град? Ако всичко това е било познато, то тогава целия период на закона, покриващ близо 1500 години се оказва излишен, едно безполезно закъснение и регрес?
Тогава (по времето на Авраам) имаме изявата на един вътрешен живот на вяра, а във времето на закона – външна форма на служение, показваща посредническия характер на жертвата, една сянка на истинската жертва. Тогава (по времето на Авраам) имаме непринуденост и простота, а във времето на закона – трудност, която едва се проумява; при Авраам – словото и обещанието са преобладаващи, а при закона – доминиращи са изискванията и символите.
Но, простотата в отношенията е по-благородна от сложните взаимоотношения; словото изговорено директно е по-добро, отколкото символиката; обещанието е по-креативно от заповедта; и вътрешното е по-възвишено, отколкото формалността.
Така и завета по обещание, който Бог сключи с човека е много по-добър, отколкото завета на закона. Но завета на закона беше необходим, за да се докаже смъртта на завещателя. А чрез смъртта на завещателя влиза в сила завета по обещание, „Защото където има завещание, трябва, за изпълнението му, да се докаже и смъртта на завещателя“ (Евреи 9:16).
И тъй като благословението е в завета по обещание, апостол Павел, когато говори за оправдание се връща назад, до Авраам, а не до Моисей (Римляни 4; Галатяни 3:9, 14), а пък в Послание към Евреите, глава 11 говори за цяла плеяда от герои на вярата, живяли преди закона.
Със завета по обещание, сключен с Авраама, има благословение (Галатяни 3:9, 14),
в Моисей – проклетия (Галатяни 3:13);
в Авраам – живот (Римляни 4:17-25; Евреи 11:19);
в Моисей – смърт (II Коринтяни 3:6; Римляни 7:9, 10);
Завета на закона при Моисей достига своя апогей при разпятието (Галатяни 2:19, 20; 3:13). Там, на Голгота, Господ Исус „като изличи противния нам в постановленията Му закон, който беше враждебен нам, махна го отсред и го прикова на кръста“ (Колосяни 2:14).
Завета по обещание достига своя апогей при Възкресението (Евреи 11:19; Римляни 4:17, 19, 23-25). Този завет Бог сключва, когато едно сърце се покори на благовестието и се съразпне с Христа, сиреч старото естество на това сърце е умряло с Христа на кръста:
„Съразпнах се с Христа, и [сега] вече, не аз живея, но Христос живее в мене“
(Галатяни 2:20).
А това, че „Христос живее в мен“ означава, че живеем живот на победа над смъртта и греха чрез възкръсналия Христос: „и, като ни съвъзкреси, тури ни да седим
с Него в небесни [места], в Христа Исуса“ (Ефесяни 2:6).
После, при възкресението на мъртвите тези, които са Христови ще бъдат облечени в нови славни тела, с което се извършва цялостното изкупление на Божиите чада.
Въпреки че обещанието е, което дава живот, а не закона, Бог даде закона в тържествено величие, с „гръмове и светкавици, и гъст облак на планината, и много силен тръбен глас“ (Изход 19:16-19; Евр. 12:18, 19). Факт е, че Бог даде закона само на Израил и сключи завет само с него:
„Слушай, Израилю, повеленията и съдбите, които изказвам на всеослушание днес, за да ги научите и да внимавате да ги вършите. Господ нашият Бог направи завет с нас на Хорив. Тоя завет Господ не направи с бащите ни, но с нас, които всички сме живи тук днес“ (Второзаконие 5:2, 3).
ЖИВОТ И СМЪРТ
Така, както семката на синапеното семе има в средата зародиш, който е заобиколен с храна, така и Бог избра най-малобройния народ от всички племена (Второзаконие 7:6, 7). Той им даде закона, за да се преумножи греха сред тях, защото „чрез заповедта греха да стане много грешен“ (Римляни 7:13). Израил стана като зародиш, в който да се изяви живота. Но този зародиш трябваше да умре, за да дойде истинския живот, а това бе Божия Син, Исуса Христа, в Когото бе Живота. Затова закона се даде на Израил, за да се изяви греха и да се преумножи беззаконието:
„А отгоре на това дойде и законът, та се умножи прегрешението; а където се умножи грехът, преумножи се благодатта…“ (Римляни 5:20).
А благодатта е в Сина Божий, Помазаника. Но, за да се яви живота в едно семе, то трябва да умре, както казва и Господ Исус:
„Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод“ (Йоан 12:24).
Така и плътския Израил умря поради това, че закона, който бе свят, направи така, че „грехът да стане много грешен“ в тях и той докара смърт чрез това добро нещо (Римляни 7:12). Защото грехът като взима повод от заповедта измамва и умъртвява чрез нея (Римляни 7:11).
Но, докато грехът бе царувал близо 1500 години в плътския Израил и направи така, че Израил по плът умря, за да се възцари благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исуса Христа (Римляни 5:21). Така се роди духовния Израил, който е бил предузнат от Бога от предвечни времена. Така, както и апостол Павел възкликва: „Не е отхвърлил Бог народа Си, които е предузнал“ (Римляни 11:2).
„Защото, които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя“ (Римляни 8:29).
Плътския Израил, умря, та чрез неговата смърт да се яви живота чрез благодатта и истината, които дойдоха чрез Исуса Христа, Божият Син, и това даде плод за вечността. И този плод са истинския Израил, който се роди от „праведното дело“ и „послушанието на Единия“ та мнозината да станат праведни. Пророк Исая пророкува за този избран род, люде, които Бог придоби, за да възвестяват превъзходствата на Този, който ги е призовал от тъмнината в Своята чудесна светлина. Един свят народ, който ще се роди от Исуса Христа, Божия Помазаник:
СВЯТИЯТ НАРОД
„Може ли жена да забрави сучещото си дете та да се не смили за чадото на утробата си? Обаче те, ако и да забравят, Аз все пак няма да те забравя. Ето, на дланите Си съм те врязал“ (Исая 49:15, 16).
Така, разбираме, че истинския Израил е духовния Израил, кайто се роди чрез изкупителната жертва на кръста, на Голгота. Там Христовото тяло умря заедно с плътския Израил. Умря това тяло на Христа, което се натовари с нашия грях. В Него нямаше грях но Той стана грях за нас, за да понесе изцяло нашата вина:
„Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (II Кор. 5:21).
Духовния Израил Господ Го е създал. Той е Негово творение, както е казано в пророк Исая:
„Но сега слушай, служителю Мой, Якове, и Израилю, когото Аз избрах: Така казва Господ, Който те е направил, и те е създал в утробата“ (Ис. 44:1, 2).
И всичко това стана възможно чрез Исуса Христа, който възкръсна в слава и стана първия плод от починалите (I Кор. 15:20), Който е Божия Син, Първороден между много братя. Затова апостол Павел казва:
„И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона чрез Христовото тяло, за да се свържете с Друг, с Възкресения от мъртвите“ (Римляни 7:4).
Умря Христовото тяло, което се натовари с нашите беззакония, умря и плътския Израил. Но, Христос възкръсна в славно тяло, първия плод от починалите, възкръсна и духовния Израил, като в този първообраз възкръсват и всички, които са се свързали с нетленното семе – Христос. Те са граждани на този духовен Израил. Защото нашето гражданство е на небесата (Филипяни 3:20).
Затова апостол Павел казва: „не всички, които произлизат от Израил са Израил, нито са всички чада, понеже са Авраамово потомство.... Значи не чадата родени по плът са Божии чада; но чадата родени според обещанието, се считат за потомство“ (Римляни 9:6-8).
„И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание“ (Галатяни 3:29).
Това, което апостол Павел ни казва с тези няколко думи, е, че плътския Израил не е Духовния Израил и че духовния Израил е предузнат, и Неговия произход е свързан със завета по милост, сключен чрез кръвта на Завещателя – Исуса Христа.
И ако сме Божии деца, то сме и наследници, наследници на Бога и сънаследници с Христа (Римляни 8:17). А сме Божии чада, защото сме родени от Бога и сме се възродили от нетленното семе Исус Христос, и вградени като живи камъни в Духовния Израил, който е изкупен със скъпоценната кръв на Христа. Като Божии чада ние живеем в Божието царство, а то е небесно и нетленно, и нашето гражданство не е на тази земя. На тази земя има земни царства, но те всички ще станат като прах по гумното лете; вятърът ще ги отнесе и от тях няма да остане следа (Данаил 2:35), но „небесният Бог ще издигне царство, което до века няма да се разруши, и владичеството над което няма да премине към други люде; но то ще строши и довърши всички тия царства, а само то ще пребъде до века“ (Данаил 2:44).
Затова Господ Исус каза и тази притча:
„На какво да оприличим Божието царство? или с каква притча да го представим? То прилича на синапово зърно, което, когато се посее в земята, е по-малко от всичките семена, които са на земята; но когато се посее, расте, и става по-голямо от всичките злакове, и пуска големи клони, така че под сянката му могат да се подслонят небесните птици“ (Марка 4:30-32).
„Заради Сион няма да млъкна, и заради Ерусалим няма да престана, догдето не се яви правдата му като сияние, и спасението му като запалено светило… Ето, Спасителят ти иде; Ето наградата Му е с Него, и въздаянието Му пред Него. И ще ги наричат Свят Народ, Изкупените от Господа; и ти ще се наричаш Издирен, град неизоставен“ (Исая 62:1, 11, 12).