Какъ си мислиме
––––––
[от Спас Стефанов]– Бъркотии е имало винаги между христианитѣ, даже въ врѣемето на първитѣ христиани не е било безъ тѣхъ. По въпроса за обрѣзанието е имало нѣколко мнѣния; влиянието на разнитѣ работници раздѣляло симпатиитѣ на нѣколко страни; появили се лицемѣри, властолюбци и неразбрани човѣци, които съ повѣдението си произвѣждали смущение, несъгласия и раздори. Сѫщите злини сѫ били постояни спѫтници на христианското общество до днесъ.
Така говореше единъ братъ между нѣколко свои братия.
– Да, притури другъ, азъ зная братя и проповѣдници даже, които сѫ добри христиани, но не се съобразяватъ съ Христовото зарѫчвание, което казва: „Слънцето да не зайде прѣди вий да се помирите“, – и пакъ всѣки отъ тѣхъ си има успѣхъ и благословение въ работа.
– Това и азъ мога да утвърдя, обади се третий братъ.
Тука работата е подобна на човѣкъ болѣнъ, който отдавна е изгубилъ своетоздравие и е свикналъ съ своитѣ болки. Изгубилъ вѣра, че ще оздравѣе, той счита малкитѣ почивки що му дава болестьта за здравие и се радва.
Това, че бъркотиитѣ сѫ се появили отъ самото начало въ христианското общество не показва че обществото е обрѣчено да бѫде такова; то само показва, че Христовата църква ще минава разни възрасти. Така за примѣръ: Апостолската църква бѣше първа и по опитъ слаба; нейнитѣ слаби страни не сѫ присѫщни на живота й, както дѣтинскитѣ болѣсти не са присѫщни на цѣлия животъ на човѣка. При това тѣзи недостатъци бѣха строго изобличени и показани като непринадлежащи на истинския христиански животъ. „Вий сте още плътски, до като се намѣрватъ между васъ раздори“, каза Павелъ тогазь. Сетнѣ, тѣзи работници и христиани, които се намираха въ казанитѣ злини се отбѣлѣзаха като сатанински работници и лъжебратия; това показва, че тогазь истинскитѣ чада Божии сѫ се водили и придържали въ заповѣдитѣ на своя учитель, и че изобличенитѣ злини сѫществуваха само между невъзроденитѣ човѣци, които бѣха влѣзли въ христианското общество.
Че добри христиани и проповѣдници, които имали успѣхъ не се съобразявали съ Христовитѣ заповѣди, и това не имъ прѣчило нищо, е измама. Нашето мѣрило за добри христиани и успѣшни проповѣдници е плътско; редовнитѣ и честнитѣ човѣци, безъ рѫководството на Духътъ Божий, не сѫ добри христиани, защото само ония, които се управляватъ отъ Духа Божий, тѣ сѫ синове Божии. Тѣхната честность и порядачность, ако не се управляватъ отъ Духътъ Божий нѣма никаква цѣна. Единъ успѣхъ винаги трѣбва да се цѣни по качество, а не по количество; може нѣкой да натрупа голѣма копа слама, сѣно или дърва, но подобенъ материялъ огъньтъ ще го изгори. Истината е, че тамъ гдѣто има зависть, умраза, вражда, раздоръ и подобни тѣмъ, Духъ Божий не живее, а тамъ гдѣто нѣма Духътъ Божий, не е възможно да се раждатъ чада Божии; или ако се родятъ, то това е дѣло на онѣзи между тѣхъ, въ които обитава Духътъ. Да се не лъжемъ. Ако въ сърдцето на единъ човѣкъ живѣе Духъ Божий, тамъ е миръ, радость и любовь къмъ всичкитѣ човѣци, тамъ зависть, вражда, умраза, раздоръ не стоятъ доде зайде слънцето; това не е учение, а животенъ законъ, който не търпи никаква поправка или забикаляние.
– Въ Апостолското врѣме Духътъ дѣйствуваше особно силно и ясно, и затова тогазь бѣха възможни много нѣща, а сега е друго яче, ний се водимъ отъ Словото Божие, до колкото можемъ да го разберемъ, така говореше единъ проповѣдникъ.
– Изглежда, като че Богъ се е оттѣглилъ и ни е оставилъ писаното Слово да се водимъ по него, рече единъ братъ.
– Тъй е, притури другъ, но не трѣбва да мислиме, че се оттѣглилъ, а че Словото е достатъчно да ни умѫдри и води на спасение, и затова е излишно особно нѣкое дѣйствие на Духътъ.
– Ами желанието да четемъ и изучваме Словото, и силата, чрѣзъ която се покайватъ човѣци въ днешно врѣме, това не е ли отъ дѣйствието на Духътъ, притури проповѣдника.
– Мене ми се иска нѣщо по-ясно да ни открива Духътъ; истина имаме Словото Божие и го изучваме, но мене ми се види, че го изучваме само умствено, безъ откровение. И въ църковнитѣ работи пакъ съ умствено, безъ откровение. И въ църковнитѣ работи пакъ съ умствено мѫдрувание се водиме; за нищо до сега не сме имали прямо откровение отъ Бога. Тия дни като рѣкополагаха бр. К. за пастирь, чухме го какъ говори за своето повиквание отъ Бога за тая работа. Той каза, че като мислилъ каква кариера да си избере за прѣзъ живота, рѣшилъ се да се учи за проповѣдникъ. Мислилъ и се рѣшилъ! Азъ го познавамъ отъ дѣтинството му. Когато той бѣше терзийски калфа, често говореше прѣзрително за занаятчиитѣ, то бѣше момче съ прѣвзети амбиции и прѣзираше физическия трудъ. Не искамъ да го съдя, но го привеждамъ за примѣръ. Азъ мисля, че въ тия избирания на кариери съ мисление нѣма нищо божествено. Сетнѣ когато построявахме новата църква помните, че подбунителната причина бѣше, чрѣзъ по-великолепно здание да привлечеме повече слушатели. Азъ помня, когато се покаяха най-добритѣ ни членове, че се събирахме по домоветѣ и Богъ прилагаше на църквата спасяемитѣ, а сега въ тоя грамаденъ и великолепенъ домъ никой не се кае; даже нѣкои, които прѣди се молѣха прѣстанаха да се молятъ. А какви суми се похарчиха, които можеха да се употрѣбятъ за жива работа! Така се изговори единъ старъ братъ.
– Ти отивашъ много далечъ брате, рече проповѣдника, ний трѣбва да сме благодарни Богу за всичко; споредъ мене по-добрѣ да прѣкъснемъ тоа разговоръ.
Мнозина чувствуватъ, че видѣлината въ която живѣятъ днешнитѣ христиански общества е нидостатъчна и тукъ-тамъ се подигат гласове за търсение по-голѣма видѣлина; тия гласове сѫ отъ Бога, тѣ сѫ събудителни гласове и тѣхното потушавание е дѣло на тъмнината.
