Списание

Набожность

Малцина разбирать, че между набожностьта и Христианството има грамадна разлика.  Може нѣкой да е много набоженъ и да не е Христианинъ. Има Мохамеданци, Будисти и Брахмани, които сѫ извънредно набожни и даже отъ набожность прѣдавать тѣлата си на страдания и смърть. Сѫщо такава набожность може да има нѣкой въ името на Исуса Христа и пак да не е Христианинъ! Защо? - Защото Христианството не е набожность – набожностьта е работа на човѣшкитѣ чувства и може да се намѣри въ всичкитѣ религиозни системи. Ако Христосъ е умрѣлъ, за да направи хората набожни, то нѣма по-суетна жертва от Неговата! Въ другитѣ вѣри има толкозъ набожни, колкото и въ Христианската вѣра; защо е тогазъ такава голѣма и скъпа жертва като Христовата? Ап. Павель много сполучливо дѣлинабожностьта отъ Христианството. Ето що казва той: „Никой съ измама да ви не лиши отъ наградата съ самоволно смиреномудрие и ангелослужение“, и слѣдва тъй: „като се вглѫбява въ нѣща, които не е видѣлъ, и напразно се надува съ плътскиятъ си умъ, а не държи главата Христа, от когото всичкото тѣло чрѣзъ ставитѣ и свързкитѣ снабдено и свързано, расте по Божие нарастнование.“ „Свѣтътъ съ мѫдростьта си не позна Бога, защото ако бѣха го познали, не щѣха да убиятъ Господа на славата“. Вѣковния трудъ на тая мѫдрость не разясни нищо, а повече сгъсти и тъй гъстия мракъ, и извърши двойно убийство върху Исуса – прикова го на кръстъ и по-послѣ стѫпка вѣчния животъ, който се бѣше появилъ между човѣцитѣ; като полека-лека го замѣсти съ мъртвата обрядность и нарече велики ония, които вѣченъ срамъ ще покрива; нарече отци ония, които убиха чадата на Исуса, нарече светии, прѣподобни и праведници прѣстѫпницитѣ. Господь Исусь е началникътъ на живота. Той е вѣчния животъ, който дойде между насъ и ний видѣхме Неговата слава. Вчера и днесъ човѣци, които тънѣха въ една мрачна набожность и мамѣха душитѣ си съ гнилата храна на суевѣрни измислици, като нѣкакви сънища на „Богородица“, „камъкъ отъ небето падналъ“ и пѫтувания до свети ужъ мѣста и прочее сварталища за обиръ на живущитѣ въ заблуждения. Тѣзи човѣци се възродиха отъ нетлѣното сѣме на истината, и сега живѣятъ въ съобщение съ Отца на истината, която е само въ Христа Исуса жива и дѣйствителна; въ която се влиза прѣзъ вратата на новорожданието, и която се живѣе чрѣзъ дѣйствието на Духътъ. Защото Богъ е единъ отъ вѣка, и Той има дѣло съ насъ човѣцитѣ чрѣзъ Исуса Христа, който е нашъ животъ и съвършенство. А набожностьта освѣнъ дѣто храни човѣцитѣ, съ гнила храна, тя още се крѣпи и отъ сумнителното добротворство и просѣкодарованието, или съ любението на тия които ни обичатъ, и ония които ни слугуватъ, а извѣстно ни е отъ Исуса, че тия добродѣтели се намиратъ между всичкитѣ човѣци и че тѣ не водятъ въ вѣчния животъ, защото сѫ дългъ, а не заслуга.

            – Кажи ми, попита ме единъ старецъ, ако купя нѣкому волове, човалъ брашно или друго нѣщо не ще ли ми се намѣри това въ онзи свѣтъ?

            – Не дѣдо, нѣма да ти се намѣри, защото съ това ти си плащашъ само дългътъ.

            – Тогазъ човѣкъ да не прави добро, каза стареца.

            – Да прави добро, но да не очаква заплата въ вѣчностьта, защото такава нѣма прѣдвидена; прѣдвидена е заплата за добротворство, но само за синоветѣ Божии.

            – Какъ така! рече очуденъ стареца.

            – Така е, защото прѣди да работятъ доброто, тѣ сѫ станали синове и наслѣдници на вѣчностьта, а пъкъ ти си вънъ отъ наслѣдието и работишъ като слуга комуто се плаща за работата всѣка вечеръ или годишно.

            – Значи първомъ трѣбва да стана синъ и сетнѣ да работя доброто? Всичкитѣ човѣци не са ли синове Божии?

            – Не. „Роденото отъ плътьта плъть е, а роденото отъ духа, духъ е“. Трѣбва човѣкъ да се роди отъ вода и духъ, така само може да стане синъ на Бога.

            – Защо е нуждно това задължѣние?

            – Защото вѣчния животъ е едно състояние на нашия животъ, което само по тоя начинъ се постига. Както сѣмето на кое и да е растение неможе да стане растение и да даде плодъ, ако не се посѣе въ земята, така и човѣкътъ неможе да достигне съвършенство ако се не роди изново.

            Набожностьта трудно се разпознава отъ онова състояние, което заема нашия животъ при възроденото си състояние, тая трудность обаче е само въ ония, които не сѫ възродени; възродения човѣкъ познава добрѣ разликата между набожностьта и възраждането. Измамването става за възродения въ друга една областъ на живота, въ областьта, която заема срѣдата между живота и смъртьта, гдѣто става образуванието на новия човѣкъ – матката на духовния животъ. (За което ще говоримъ на друго мѣсто по-обширно).

            Смъртна погрѣшка правят ония, които учатъ човѣцитѣ на Христианство и не разбиратъ да правятъ разлика между набожность и Христианство; тѣ мислятъ, че като подобрятъ живота на единъ разваленъ човѣкъ, като успѣятъ да обърнатъ вниманието на слушателитѣ си съ сладка музика или сензациозни примѣри, като ги избавятъ отъ нѣкои суевѣрия: мислятъ, че започналия да се стрѣми къмъ доброто и да бѣга отъ злото е възроденъ човѣкъ. Истина е, че много трудна е задачата на единъ учитель на Христианството, но затова пакъ имаме вѣренъ и силенъ помощникъ; затова нека се натоваримъ съ много благодатъ, вмѣсто съ много грижи за успѣхътъ на дѣлото Божие; нека бързаме къмъ всички страни съ благовѣстието, вмѣсто да бързаме съ образуване кружокъ и оголѣмявание на кружока; нека се трудиме да свалиме благословение отъ горѣ, вмѣсто да се трудиме да го произвеждаме съ искуствено дразнение на чувствата къмъ благоговение и богослужение.

            Богъ не иска набожностъ отъ човѣка, а иска да направи човѣка божественъ. Тази е волята Божия за човѣка.

            – Ти прѣставлявашъ Христианството мѫчно и трудно, рече ми единъ приятелъ веднъжъ.

            По-сетне го чухъ да държи проповѣдь за леснотата на Христианството. Въ що мислите, приятеля разбира тази леснотия? Въ това, че Христосъ умрѣлъ за най-голѣмитѣ грѣшници, че канилъ всички да дойдатъ при него, че обичалъ всичкитѣ, че никого нѣма да изпъди, който отиде при Него, че дава всичко що е нуждно за благочестието. Това е истина, но тази леснотия не е въ човѣка, а въ Бога. За Бога може и повече да се каже отъ това. Богъ толкозъ възлюби свѣтътъ, щото даде единородния си синъ за него, за да не умрѣ който вѣрва въ Него. Тука е сега мѫчнотията, която прави, че въпрѣки безпрѣдѣлната Божия любовь човѣчеството да лежи въ лукаваго. Сѫщата мѫчнотия стои въ живота на приятеля и на всички, които не могатъ да разбератъ що е тази тайна, която се казва: „Христосъ въ насъ“. Затова като говорятъ за Христовата любовъ къмъ грѣшнитѣ, сами тѣ оставатъ Мойсееви ученици. Като разправятъ за леснотията на Христианството, пакъ вързватъ тѣжки брѣмена и сами сѫ подъ властьта на голѣми мѫки.

            Новодорения човѣкъ живѣе наистина животъ, който човѣцитѣ наричатъ набожность, но самитѣ новородени разбиратъ, че този животъ не го живѣятъ тѣ, а Господь Исусъ го произвежда въ тѣхъ „Азъ се трудя и подвизавамъ се по дѣйствието Негово, което дѣйствува въ мене силно“, казва Павелъ. Явно е, че по тоя начинъ човѣкътъ става служитель Божий по смотрение и нареждане Божие, въ една пълнота, каквато никой човѣкъ не може да достигне от самосебе си. Подобенъ животъ нѣма нищо общо съ човѣшката набожность. Колкото за способностьта на човѣка, чрѣзъ която възприема божествения животъ въ себе си,  тя е подобна на земя, въ която каквото посѣешъ такова ражда. Както набожностьта съ всѣкакъвъ видъ суевѣрия намира почва, така и Божествения животъ намира сѫщата почва за себе си; плодоветѣ обаче които се явяватъ отъ суевѣрната набожностъ сѫ други. Плодоветѣ на Божествения животъ сѫ употрѣблението отъ Бога на възродения човѣкъ въ дѣлото на вѣрата, а ония отъ набожностьта, самоволното богослужение и смиреномудрие и непощадяване на тѣлото – никому не нуждния аскетизмъ.