„Нашето благовестие“. Това просто е пътят за спасение, който ние проповядваме. Има само едно благовестие – благовестието на Божията благодат, радостната вест, че Бог даде Своя Единороден Син, който даде Себе Си за нас, който пострада и Божието наказание падна върху Него вместо върху нас, и Той умря за нашите грехове.
В това вярваме ние. Грешникът, който вярва в Исуса, да, най-подлият, най-закоравелият, най-големият грешник веднага ще получи опрощение на греховете си, пълна прошка от Бога, ако истински се покае. С вярата, която не е продукт на ума, а е съкрушителна, водеща до пълно смирение и покаяние пред Бога. Грешникът получава опрощение на своите грехове не защото може да заслужи това чрез дела, а защото прошката е Божия благодат и Божие действие, което променя живота. Грешникът трябва да дойде с покаяние пред Бога такъв, какъвто е, и да получи това, което Бог даде в лицето на Своя скъп Син, който умря за нас – недостойните, виновните пред Него грешници.
Това евангелие, казва апостолът, „не дойде само с думи, а в сила“. Не само като изявление, нито дори само като просто и ясно послание – то дойде в духовна енергия, в духовна сила. Тази сила трябва да бъде получена чрез свят и молитвен живот, с което дори и сега вярващите могат да достигнат такова състояние, че от тях да потекат реки от жива вода.
Тази сила на служение дойде „чрез Светия Дух“, именно благовестието стана живот в сърцата на тези, които Го приеха, и Божият Дух оживотвори Неговото Слово, макар и изречено от смъртни и грешни устни. Само когато Светият Дух работи в сърцата на светиите, Евангелието може да бъде ефикасно. Затова трябва преди всичко да търсим сериозно и в постоянна молитва силата на Светия Дух, което е всъщност общение и пребъдване при нозете на Исуса.
При служението на Словото не означава да търсим тази „сила“ в ораторските си качества или в това какво впечатление ще направим на слушателите; това трябва да е Божия сила „Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва“ (Римл. 1:16). Тази сила на служение трябва да се вижда както у проповедника, така и у този, който раздава брошури на улицата, който раздава Божието Слово, у родителите, у всички Божии деца и да става ясно, че тази „сила“ е в резултат на свято ходене и молитвен живот. Всички вярващи трябва да се стремят да спечелят души за Христа. Никой не трябва да се примирява с това, че отива сам на небето.
Но ако искаме да работим успешно за Бога, ние трябва да имаме „сила“, а не можем да имаме тази духовна сила без усърдна молитва. Ние трябва да бъдем също така особено внимателни и да не позволяваме на нищо, което знаем, че е омразно на Господа, да има място в нашия живот. Така ще бъдем „съдове за почтена употреба в дома на нашия Господар“. Само по този начин ние имаме право да очакваме, че ще бъдем от полза на нашия Господ.
Ние никога няма да бъдем като апостола, но можем да имаме това духовно състояние на сърцето, което апостолът има. Да! Ние трябва да се стремим към тази духовна цел така, както и апостолът: „А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия“ (Фил. 3:8). Силата на нашето благовестие зависи от степента, с която горят сърцата ни за Господа, защото благовестието трябва да бъде проповядвано чрез Светия Дух (1 Петр. 1:12). Не е много това, което правим, нито броят на посещенията, които сме направили, или броят на брошурите, които сме раздали; не количеството, а качеството на нашето служение е основното, върху което трябва да се концентрираме. Ако сме разпространили много брошури, колко от тях сме ги раздали в молитва и колко от тях сме проследили с молитва?
Какво означава да имаме „голяма увереност“, т.е. да имаме пълна убеденост? Каква е тази опитност? Това е твърдото убеждение, че греховете ни са простени, и тогава сърцето е изпълнено с радост, тогава виждаме щастливите лица на тези, които имат мир с Бога и чиито сърца преливат с благословени истини! Наистина, тук аз съм чужденец и пришелец, но небето е моят дом. Аз вървя по пътя си към Бога, който ми е простил заради Христа.
Обръщам се към всички вас, работници за Господа, учители, разпространители на Божието Слово, вие, които посещавате болни, нека всички тези, с които се срещате, да видят, че сте щастливи мъже и жени. Нека никога тези, с които говорим, или децата, които учим, или тези, които посещаваме, да не кажат: „Дали този господин или госпожа вярват в това, което ни говорят? Дали този господин или госпожа вярват и се радват в този живот, за който ни говорят?“ Затова, мои възлюбени братя, не очаквайте плодове, освен ако не говорим с власт и в Светия Дух, и с голяма увереност.
„Както и знаете, какви се показахме помежду ви.“ Не трябва да има съмнение дали този, който говори, който учи, който посещава, е Божий човек или не. За мен би било срам, ако хората не знаят какъв човек съм. Ако искаме да знаем какви трябва да бъдем като Божии свидетели, нека прочетем това, което Павел казва за себе си във втората глава от Първото послание към солунците.
Направих тези няколко забележки, на първо място, за да може всеки един от нас, който се стреми да служи на Господа, да се насърчи. Да не допуснем да си кажем, че това е твърде много, че това е твърде висока цена за постигане на тази цел. Наистина не е! Ние може да не вършим чудеса, нито да приличаме на апостола, но уверено можем да търсим тази духовна сила и няма да бъдем разочаровани.
И на второ място, тези забележки отправям поради начина ни на служение, който сега е особено необходим. Нека се молим Бог в богатството на Своята благодат да повдигне пастори и учители, евангелизатори, грижовни сърца, които да успокояват и да насърчават болните, разпространители на Божието Слово сред хората и др., Свети мъже, които не говорят само с думи, но и със сила и в Светия Дух, и с голяма увереност; които с начина си на живот да бъдат за изобличение и да говорят на съвестта на хората.
