Божието Слово обаче е безкомпромисно и отразява точно това, което сме, въпреки усилията ни често да замаскираме отразения образ. За Бога всичко е явно и открито и добре би било за нас да не се отдръпваме ужасени от видяното в Божието огледало, а да потърсим Твореца, който, след като е сътворил това чудно средство, което ни показва какви сме, ще знае със сигурност и отговорите на много наши въпроси. Но има едно важно условие: когато отиваме при Него да търсим отговор, трябва да оставим нашето Аз и да приемем напълно Неговото Слово за нас. Може би нашата първа реакция, когато се огледаме в Божието Слово, ще се покрива с думите на пророк Михей:
– Горко ми! Ще нося гнева на Господа, защото съгреших пред Него, докато отсъди делото ми и извърши съд над мене; ще ме изведе на видело и ще видя правдата Му.
А Неговата правда за нас е Христос, Който извърши напълно и съвършено делото за нашето оправдание.
Иде ден и сега е!, когато Господ Бог ще съгради стените на Своя град и срам ще покрие тези, които викат:
– Къде е Господ, твоят Бог?
Човекът е горд и високомерен и не търпи някой да го изобличава, затова взема Божието Слово – огледало за неговата душа и огледало за всяко дело на неговите ръце, и го разтрошава на дребни парченца. В непокорството си той взема Божието Слово и Го тъпче, удря, иска да Го унищожи, но за негов ужас То излиза от работилницата на човешкото непокорство още по-силно, даже Господ тогава добавя и „още много други подобни Слова“ (Ерем. 36:36). На колкото и малки парченца да натроши човек Божието огледало, всяко едно от тях има способността да отрази греховната същност на човека и да го доведе до покаяние пред нозете на Господа Исуса Христа. То има способността да преобрази този, който му обърне внимание, за да разбере, че без Единния, Истинен Бог всяко творение на човешкото високомерие е като гробница – отвън белосана, а отвътре пълна с мъртвешки кости.
Влизаме в човешката работилница, където мнозина се трудят неуморно да затрият Божието Слово и Неговата изобличителна сила, навеждаме се и вземаме от пода едно парченце от Него. Вглеждаме се, а там пише:
„Първенецът иска подаръци
съдията взема подкуп,
големецът изказва желанието си – така те заедно тъкат.
Най-добрият между тях е като трън, най-праведният е по-бодлив от трънен плет“.
Но това го е написал пророк Михей, който е живял 700 г. преди Христа – си казваме ние, – а сякаш това малко парченце огледало, изработено от Божията ръка, отразява истината и разкрива скритата природа на човешката демагогия през всички времена.
Първенецът – не е ли този, който е на власт, избран от народа, за да го ръководи мъдро и жертвоготовно, а той иска подаръци?
Съдията е този, който трябва да отсъжда мъдро и благочестивите от народа да са спокойни, а той взема подкуп!
Големецът – не е ли богаташът, който се чувства недосегаем и силен, защото знае, че парите са неговата сила и с тях може да постигне желанията си, и той изказва желанието си на първенеца, който иска подаръци, и така те заедно тъкат своето дело?
Но това не е всичко! На това малко парченце от Божието огледало се кипрят и тримата – първенецът, съдията и големецът, и те са в неразривна връзка. Те, тримата, заедно тъкат работите си. А ние всички ги слушаме непрестанно – ту единият, ту другият – да се оплакват един от друг. А Божието огледало ни казва направо – те са зависими един от друг, заедно тъкат чергата, по която ние, всички останали, трябва да ходим.
Вземаме друго парченце от Божието огледало, а там виждаме, че „Благочестивият се изгуби от страната и няма ни един праведник между човеците, всички причакват за кръв, лови всеки брат си с примка“.
Колкото и да си затваряме очите и да се стремим да реформираме този свят, влизайки в най-различни съглашения и общности, това е истината и за днешния ден, отразена от това късче Божие огледало.
Но защо е така?, ще попита някой.
– Защото сърцето на човека е страшно болно, а пък от него излизат всичките помисли, които ръководят човешките взаимоотношения – отговаря Божието Слово.
– Горко ми! – отново извиках аз, но тогава погледът ми попадна на едно друго парченце от Божието огледало, в което, като се взрях, видях моето наранено сърце, измъчващо се от угнетяващата обстановка, която цареше в работилницата на човешкото непокорство. Там все повече хора неуморно се трудеха, за да заличат по някакъв начин неудобната за тях истина, струяща непрекъснато от Божието огледало. В него мнозина, като се вглеждаха от време на време, ужасени от това, което са видели, с още по-голямо ожесточение се опитваха да унищожат късчетата истина, отразяваща всяко тяхно деяние.
– Горко ми! Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?
И тогава видях за мен слово, което ме утеши:
„ Но аз ще погледна към Господа, ще чакам Бога на спасението си; Бог мой ще ме послуша“.
„ Благодарение Богу! има избавление чрез Исуса Христа, нашия Господ.“