На кръщението ми един брат в Господа дойде при мене и ми каза: „Много се радвам за тебе; да си роден в дом на вярващи, е като да си роден в царски дворец, мене Господ ме спаси от улицата...“ Дълго мислих върху това и размишлявах върху истинската стойност на това, което Господ е имал милост да ми подари, но също се чудех как така същевременно и мен Господ ме спаси от улицата.
Тогава се сетих за притчата за блудния син. Сетих се за сина, който поискал от баща си всичко от имота, което му се полагало, и как отишъл с пълна сила в света, за ‘да си търси късмета‘, такъв обаче няма и той скоро осъзнал, че е пропилял всичко и че дори слугите в бащиния му дом имат повече от него. Разбира, че е съгрешил пред Бога и пред баща си, и решава да се върне с разкаяно сърце с цел да измоли прошка от баща си и да го помоли да стане негов слуга... Но ако знаете притчата, ще се сетите, че тя не завършва по този начин, а напротив, баща му го посреща, сякаш синът му се е завърнал от мъртвите. Така и нашият небесен Баща посреща всеки, които дойде при Него не с шепи, пълни с дела, но с празни ръце, всеки, който осъзнае, че е съгрешил пред Него и че в този свят всичко е суета... защото и най-голямото богатство на този свят ще стане на прах. Той ни приема не поради наша правда, а въз основа на жертвата на Божия Помазаник. Нашият небесен Отец ни посреща с радост, въпреки че ние сме съгрешили против Него и заслужаваме Неговият справедлив съд да падне върху нас до вечни векове. Това е възможно единствено, защото Друг понесе този съд върху Себе Си.
Така и аз бях взел всичките поуки и съвети и всичкото Слово, което бях слушал от малък, и въпреки тях отидох в света, за да се науча сам. Безразсъдно бях заменил живота, който води към познание на нашия Спасител, Господ Исус, с живота на временните и краткотрайни удоволствия на този свят, чиято сетнина е погибел. Няма да кажа, че се отдалечавах от Господа, защото човекът в света си е напълно отделен от Бога с изключение на всеобщата Божия благодат, която пада както на праведния, така и на нечестивия, без която нямаше да има живот като цяло. Още от много ранна възраст обаче исках това, което светът предлага и мислех, че знам как да го получа, макар и това, което съм слушал от Божието слово, да кънтеше в съзнанието ми, че „всичко е суета и гонене на вятъра“, аз бях готов да проверя дали действително е така.
Бог обаче във великата си милост не се опитваше да избяга от мене, както аз от Него, и продължаваше да изобличава сърцето ми всеки път, като чуех благовестието. Със съзнанието си знаех, че това е истината, но не исках да се пусна от света, а Бог иска всичко, включително и живота ти! И всеки път, когато Той заговореше в сърцето ми чрез Светия Дух, аз го закоравявах, слушайки шепненето на дявола: „време има ... ти и без това си още млад, виж първо дали няма нещо хубаво в света, пък ще вярваш по-натам...“ Обаче към Божията блага вест за спасение човек няма как да остане неутрален, така всеки път, когато отлагаш, ти всъщност напълно съзнателно отхвърляш това, което Господ Исус е направил за тебе на кръста, точно това правех и аз. Защото всеки път, когато Словото те изобличи, ти много добре разбираш: каква участ те очаква, къде стоиш пред Господа на силите и къде заслужаваш да си вовеки, а в същото време, от другата страна, виждаш Божията ръка, протегната към тебе въз основа на съвършената жертва на Христа, извършена лично за тебе. Разбираш и какво ти трябва да сториш, за да се примириш с Бога и да се избавиш от вечния огън, който предстои да погълне всеки, който не се е подчинил на Господа, Който „сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят, защото е назначил ден, когато ще съди света справедливо“ (Деян. 17:30–31). Всички тези неща истинското Благовестие на Исуса Христа ясно и точно изявява, защото то не е сбор от хорски мъдрости, а е Самият Свят Дух, говорещ право в сърцето на всеки човек. Така и всеки осъзнава тази своя отговорност пред Бога в личен план. И аз самият разбирах тези неща, но въпреки това Го отхвърлях, като вярвах в заблудата на змията, че както Словото досега ме е изобличавало, така и занапред ще продължи да ме кани, и в крайна сметка ще се примиря с Бога – един ден... Това обаче е лъжа, Господ е имал огромна милост и търпение към моята душа. Милостта Му се състои и в това, че отрано ме запозна със заплатата на греха – смъртта, когато неколцина мои връстници внезапно скочиха във вечността, без предупреждение. И макар да си закоравявах сърцето спрямо Божието слово, почти с всеки ден, тези събития бяха твърде отрезвяващи, което може би се дължи на човешката безпомощност спрямо смъртта. Една е сетнината на сиромаха и на владетеля, на силния и на слабия, на болния и на здравия. И въпреки че всичко това ми беше пределно ясно, давах ухо и на дявола, който продължи да ме заблуждава и да ме тегли към света.
Едно от нещата, които Лукавия те кара да правиш, е да изпитваш Бога, а в Божието слово пише: „да не изпитвате Господа, вашия Бог“ (Вт. 6:16). Този неприятел караше и Господ Исус да изпита Бога в пустинята, така кара и нас. Всеки път, когато чуеш Господния призив за спасение в сърцето си и не се покаеш, но отлагаш, като си кажеш, че има време, по този начин изпитваш Бога, сякаш Той е длъжен да търпи опърничавостта ти вечно. Така и аз изпитвах Бога толкова време и единствено поради Неговата благодат не ми бе отнет животът преждевременно, като лесно можеше да ми каже: „Глупецо! Тази нощ ще бъде изискана душата ти...“ (Лука 12:20), и това въздаяние на справедлив съд щеше да Го прослави, защото Той е свят и праведен, а аз – престъпник на съвършения Му закон, и най-вече грешник, пренебрегнал святата жертва, която единствена може да ни примири с Него.
Аз обаче не се стремях нито да върша неща, угодни на Бога, нито пък се опитвах по някакъв начин да се оправдая пред Него. От Божието Слово знаех това, че никой не може да се оправдае пред Бога чрез дела, а може да бъде простен само и единствено по благодат – с вяра и покаяние. И тъй като знаех, че не мога да получа прощение на греховете с дела, то не виждах смисъл да се преструвам, затова тичах в крайността на разврата, пиейки греха като вода!
От това, което бях слушал като малък, бях запомнил, че „всички станахме, като човек нечист и цялата ни правда е като омърсена дреха“ (Исая 64:6). Този стих буквално гласи, че Бог оприличава добрите ни дела като дреха, носена от прокажен човек (нечист), цялата покрита в гниещи меса, кръв и гной, която дори да бъде изпрана, пак носи заразата в себе си! Дори и да се замени с чисто нова дреха, след известно време тя ще стане същата, ако не и по-зле, защото самият човек в нея е такъв – прокажен! Той се нуждае от съвършено изцеление, не от нови дрехи! Това изцеление става само тогава, когато човек умре за себе си и Бог премахне старото му болно сърце и присади ново сърце с нови желания! Но това старо естество Бог не може просто да го остави безнаказано, то трябва да понесе последствията си, иначе Той не би бил справедлив, ако Си затваряше очите към греха! Така наказанието за това болно естество Той хвърли на Сина Си! Бог „за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем чрез Него праведни пред Бога“ (2 Кор. 5:21)! Божият Помазаник понесе пълната мяра на Божия гняв, който тегне върху тебе и мене! Така всеки, който повярва в Него, не просто става с очистени грехове, не просто става допустим пред Бога, не, но много повече, Бог го счита за праведен, покрит с Христовата правда, дава му чудна увереност в сърцето, че греховете са му простени и че вече няма никакво осъждение.
Така в Божията промисъл отидох да следвам във Великобритания, където, естествено, не просто продължих в суетния живот, но и се развивах в него. Преди да замина, баща ми ми даде едно писмо от един брат от Англия, в което имаше адресите на няколко християнски събрания, подобни на нашето, в относителна близост до мястото където щях да живея, което приех с лека насмешка, тъй като не мислех, че ще ми остане време за такива второстепенни неща. Не че имах нещо конкретно против, просто имах други приоритети.
Първоначално там Лукавия ме заблуждаваше с друга коварна лъжа. Тъй като от мястото, където имах от всичко по много – приятели, близки, уважение, бях добре познат и какво ли още не..., отидох на място, където нямах нищо и не бях никой. Така постепенно започнах да градя имидж и там взех много сериозно да се занимавам полупрофесионално със смесени бойни изкуства. Тук държа да подчертая, че не спортът е лош, а намеренията на греховното сърце, тъй като в този спорт имаш шанс за отрицателно време да натрупаш много пари и слава, особено в онзи край на света. Сериозно обмислях дори да преустановя учението си, след като получавах редица изгодни предложения и за професионално състезаване. И така дяволът ми казваше: „виж как сам успяваш да се издигнеш от нулата, да стъпиш на високо, ти можеш да си велик!“. Лъжа! И въпреки че по онова време вярвах в тази лъжа, чак после разбрах, че Бог понякога допуска човек да се издигне с грешни намерения, само за да се опомни, след като падне от по-високото.
И колкото повече имах това, което пожелаех, и постигах това, което исках, толкова повече изпитвах вътрешна неудовлетвореност... и след редица тежки контузии и обрати, дойде безсмислието. „Понеже какво се ползва човек, като спечели целия свят, а изгуби душата си?“ (Марк 8:36), ми напомняше Господ. Също разсъдих, че против Божията воля, колкото по-независим ставаш финансово, толкова по-зависим си всъщност. Колкото повече хората те уважават, трупайки светска слава, толкова по-изкуствена и суетна тя става. С колкото и жени да бъдеш, пак никога няма да се наситиш. В каквото и да станеш най-великият, ще дойде друг по-велик, а ти в най-добрия случай ще си станал за поговорка. Осъзнавайки бавно и постепенно това безсмислие, междувременно реших да посетя едно от тези събрания там. Това, което ми направи най-силно впечатление, не бяха всичките различия със събранието в родното ми място, но Словото, което макар в друг превод, на друг език и изразявано с различен стил, ме изобличаваше по същия начин! Тогава си рекох, че това не е случайност и не е вследствие от човешка намеса. Също така там виждах хора, които нямат нищо от онези неща, за които се бори целият свят, включително и аз, а в същото време имат всичко – в Христа! Вече нямах съмнение, че това е истината, но все още не можех да пусна всичко онова, което имах, или поне си мислех, че имам. Посещавах от време на време събранието, дори се молех за душата си, а след няколко часа се връщах към греха с пълна сила, както кучето се връща на бълвоча си и както окъпаната свиня се връща да се валя в тинята. Не бях готов да отстъпя живота си, да вдигна кръста си и да последвам Господа Исуса Христа към Голгота, мястото, наречено 'Лобно', където не може да настъпи друго освен смърт!
Така минаха близо 2 години, в които Господ бавно, но сигурно рушеше това, което бях градил без основа, убивайки всяка гордост и прочие. В същото време неприятелят ми предлагаше повече неща отвсякога и ми ги поднасяше на тепсия. И макар че почти винаги се възползвах от предложенията му, грехът ставаше все по грешен в очите ми!
И така един ден с някои братя от събранието излязохме и след кратък разговор видяхме, че това, в което те вярват, го вярвам и аз, с тази разлика, че живот у мене нямаше! Тогава те се помолиха за мене и аз също извиках към Господа пред тях – почувствах се щастлив, че съм го сторил, но вътрешен мир и увереност нямах. Така се прибрах и се молих два дни, като виках към Господа, че ако Той е направил небето и земята, в чието съществуване сме убедени, така със същата сила да ми даде увереност, че греховете са ми простени. Така идната вечер, след като станах от молитва – на пръв поглед безрезултатна, отидох в другата стая в квартирата си, където изведнъж просто бях сломен и без малко да падна на земята, задържайки се едвам, и стоейки на колене, започнах да плача и устните ми благодаряха на Бога, че греховете са ми простени, нещо, което никога съзнателно не бях изричал, а сега не спирах да го повтарям. Тогава такава увереност изпълни сърцето ми, че бях по-сигурен за Божието присъствие там, отколкото за съществуването на всичко останало около мене. Но смисъл да се обяснява това, което не може да бъде изразено с човешки думи, няма. Защото не съществуват думи, с които да може да се опише чувството, радостта, която изпълваше сърцето ми. Не знаех какво или как беше станало, но бях сигурен, че приех върху себе си благословението, принадлежащо лично на Господа Исуса Христа, а Той прие върху Себе Си проклятието, принадлежащо лично на мене.
„Ще Те хваля, Господи, Боже мой, от все сърце и ще славя името Ти довека. Защото голяма е Твоята милост към мен; и Ти си избавил душата ми от най-дълбоката преизподня“ (Псалм 86:12–13)
„Днес, акo чуете Неговия глас, Не закоравявайте сърцата си“ (Евр. 4:7).
