Списание

 За пръв път отидох в Америка с капитана на един параход, който беше един от най-посветените в морските тайни, когото познавам. Когато бяхме в близост до бреговете на Нюфаундленд, той ми каза: „Г-н Инглис, последния път, когато минавах оттук, се случи нещо, което преобърна християнските ми представи“. „С нас на борда беше Георг Мюлер от Бристол. Последните 24 часа аз не бях напускал мостика. Тогава Георг Мюлер дойде при мен и ми каза: „Капитане, дойдох да ви кажа, че трябва да бъда в Квебек тази събота, следобед“. „Това е невъзможно в тази мъгла“, отвърнах му аз. „Добре, щом ва- шият кораб не може да ме закара навреме, Бог ще промисли друг начин – за последните 57 години дори веднъж не съм отлагал някое мое задължение – нека отидем в каютата да се помолим“. Погледнах към Божия човек и се запитах от коя ли психиатрична болница идва – никога не бях чувал подобно нещо. „Г-н Мюлер“, казах, „знаете ли колко е гъста тази мъгла?“ „Не,“ отвърна ми той. „Очите ми не са отправени към мъглата, а към живия Бог, Който контролира всяко обстоятелство в живота ми“. И така, той коленичи и се помоли може би с една от най-простите молитви, които бях чувал през живота си. Когато свърши, аз щях да се помоля също, но той ме потупа по рамото и ми каза да не го правя. „Първо, ти не вярваш, че Той ще..., и второ, аз вярвам, че Той вече е..., и за това няма никакъв смисъл да се молиш за това.“Аз го погледнах и Георг Мюлер ми каза: „Капитане, познавам моя Господ от 57 години и не е имало и ден, в който да не съм получил отговор от Царя. Ставай, капитане, и отвори вратата, защото мъглата вече я няма.“ Станах, отворих и мъглата наистина я нямаше. В съботния следобед Георг Мюлер вече беше в Квебек за своето задължение.