Когато четем Второто послание на апостол Павел към коринтяните, е трудно да ограничим усещането на жалост към онзи благороден човек от миналото, който се поти в горчивите битки с врага. Но такова чувство на жалост липсва днес. Съвременният християнин отдавна се е настанил там, където нечестивите престават да се смущават, а уморените са намерили покой в странна симбиоза със света. В продължение на дълги години очите му са се вглеждали блажено в земята, където червената роза на Сарон (Пн.п.2:1) пръска своя аромат и нейният мирис изпълва въздуха с пленително ухание.
Днешния нов „духовен“ човек сега ходи с благородната армия от мъченици и споделя хубавите общения на пророците в славната компания на апостолите. По всичко изглежда, че той вече няма нужда от нашето състрадание.
Но от апостол Павел и неговите страдания можем да научим много истини, част от тях е депресираща, а друга ни издига и насърчава. Ние можем да научим например, че злобата не се нуждае от нищо, за да живее и да процъфтява; тя може да храни сама себе си. A свадливият дух все ще открие причина за кавга. Критикарят пък ще намери повод да обвини християнина дори ако животът му е целомъдрен като ледена висулка и чист като сняг. Един злобен човек не се колебае да атакува дори ако обектът на омразата му е пророк или истински Син на Самия Бог. Ако апостол Йоан е в пост и молитва, за него казва, че има бяс; ако Христос яде и пие, той казва, че е пияница и чревоугодник. Такъв човек превръща добрите хора в зли, като изважда на показ злото, спотаено в неговото собствено сърце, и го приписва на тях.
"Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празден." (1 Кор. 15:58)