Бог на всяка благодат, чието намерения към нас е винаги за мир, а не за зло, ни даде сърца да вярваме, че сме приети във Възлюбения и ни даде умове да се възхищаваме на това съвършенство на Неговия план за нашето спасение, като намери начин да се запази целостта на небето и в същото време да ни приеме при Себе Си. Ние сме удивени и възхитени, че Един толкова свят, Който е поглъщащ огън и вечен пламък (Ис. 33:14) ни кани в Своя дом, показвайки Своята любов към нас и Който стои като знаме на народите (Ис. 11:10). Ние не можем да изразим благодарността си, която чувстваме, но Той познава сърцата ни и я вижда там. Амин.
В Бога, милостта и благодатта са едно; но, когато те достигат до нас, ние ги виждаме като две свързани, но различни неща.
Както милостта е Божията добрина, която се сблъсква с човешкото нещастие и виновност пред Бога, така благодатта е Неговата доброта, насочена към човешкия дълг и недостатък. Неговата благодат е тази, която ни прави достойни да предстоим пред Него, там, където никой преди това не е съществувал, поради Неговата правда. Неговата благодат декларира, че нямаме дълг, защото Той го изкупва целия.
Благодатта е Божие благоволение към тези, които са недостойни. Това е самостоятелно съществуващ принцип, присъщ на Божествената природа и който се проявява към нас по Божия воля, които сме жалки и окаяни, щадяща виновните, приветстваща отхвърлените, и въвежда в наследство тези, които са били неодобрени. Нейната роля за нас грешните хора е да ни спаси и да ни направи да седнем заедно с Него в небесни места, за да показва през вековете премногото богатство на Божията милост към нас в Христа Исуса.
Ние се ползваме от Божията благодат точно поради това, което е Той. Защото Той е това, което е, затова, Той повдига главите ни от тъмницата, променя нашите затворнически дрехи в кралски одежди и ни дава да ядем хляб винаги пред Него през всичките дни на живота ни.
Благодатта има своето начало от дълбините на Божието сърце, в страховитостта на Неговото свято същество; но канала, по който тя потича към човеците е Исус Христос, разпнат и възкръснал. Апостол Павел, който надминава всички други и е ярък пример на Божията изкупителна благодат, никога не разделя Божията благодат от разпнатия Божий Син. Винаги в поученията му двете са органично свързани и неразделни.
Пълно и ясно изложение на учението на Павел по този въпрос се намира в посланието му към Ефесяните:
„…като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа, по благоволението на Своята воля, за похвала на славната Си благодат, с която ни е обдарил във Възлюбения Си, в Когото имаме изкуплението си чрез кръвта Му, прощението на прегрешенията ни, според богатството на Неговата благодат“ (Еф. 1:5-7).
Йоан в своето Евангелие също посочва Христос като средство, чрез което благодатта достига човечеството: „Защото законът беше даден чрез Мойсей, а благодатта и истината дойдоха чрез Исуса Христа“ (Йоан 1:17).
Но точно тук е лесно да сбъркате и да пропуснете пътя, и да отидете далеч, отклонявайки се от истината; и някои правят точно това. Те взимат този стих сам по себе си като го изключват от общия контекст в Писанията и заявяват, че Мойсей е знаел само за закона, а Христос знае само благодатта. Така че Стария Завет е книга, говореща само за закона, а Новия завет е книга на благодатта. Но истината е съвсем друга.
Законът е даден на човеците, чрез Мойсей, но той не произхожда от Мойсей. Той е съществувал в Божието сърце още преди създанието на света. На планината Синай той стана правен кодекс за народа на Израил; но моралните принципи, които въплъщава са вечни. Не е имало случай, когато законът да не е представлявал волята на Бога за човечеството, нито случай, в който нарушаването му да не е докарал наказание, въпреки че Бог е бил търпелив и твърде милостив към закононарушителите, поради невежеството на хората. Аргументите на апостол Павел в трета и пета глави на посланието към Римляните ясно разкриват това.
Източникът на християнския морал е Христовата любов, а не закона на Мойсей; въпреки това, не е имало отмяна на принципите на морала, съдържащи се в закона. Не съществува привилегирована класа освободени от изискванията, които законът повелява.
Старият завет е наистина една книга на закона, но не само на закона. Преди всемирния потоп Ной „намери благоволение пред очите на Господа“ (Битие 6:8). А след като даде закона на израилтяните, Бог каза на Мойсей:
„И това, което си рекъл, ще сторя, защото си придобил Моето благоволение и те познавам по име“ (Изход 33:18). И как би могло да бъде другояче? Бог никога няма да измени на Себе Си, а благодатта е част от Неговото свято същество. Той не може да скрие Своята
благодат, така както слънцето не може да скрие своята яркост. Хората могат да избягат от слънчевата светлина като се скрият в тъмните и плесенясали пещери на земята, но те не могат да премахнат слънцето. Така че хората през вековете могат да презрат Божията благодат, но те не могат да я угасят.
Ако Старозаветните времена са били безкомпромисни с цялата непреклонност на закона, то светът в своите ранни години щеше да е значително по-малко приветлив, отколкото го откриваме, че е такъв в древните писания. В него не би могло да има Авраам, приятел на Бога; нито Давид, човек според Божието сърце; нито Самуил, нито Исая или Данаил. Единадесетата глава на Евреите, тази алея на славата на великите във вяра би останала пуста и необитаема. Благодатта правеше светостта възможна в старозаветните дни, така както го прави и днес.
От Авел до настоящия момент никой никога не е бил спасяван освен чрез Божията благодат. От момента, когато човекът съгреши и беше изпъден от Божието присъствие, никой никога не се е върнал към божественото благоразположение освен чрез абсолютната Божия доброта. И където и да е намерил някой благодат винаги е било чрез Исуса Христа. Благодатта наистина дойде чрез Исуса Христа и тя не се е активирала едва с раждането Му в яслите или със смъртта Му на кръста, както някои си мислят.
Христос е Агнецът, заклан от създаването на света. Първият човек в човешката историята, за да бъде възстановен в общение с Бога, дойде чрез вяра в Христос. В старите времена човеците са гледали напред към изкупителната жертва на Христос; в по-късни времена те гледат назад към нея, но винаги те са били оправдавани и се оправдават по благодат чрез вяра.
Ние трябва да помним също, че Божията благодат е безкрайна и вечна. Тъй като тя не е имала начало, не може да има и край, и тъй като тя е атрибут на Бога, тя е необятна като безкрайността.
Вместо да се напрягаме, за да разберем това като богословска истина, би било по-добре и по-лесно да сравняваме Божията благодат с нашата нужда. Ние никога не можем да знаем огромните размери на нашия грях, нито пък е необходимо това. Това, което ние можем да знаем е, че, „където се преумножи греха се преумножи и благодатта“.
Най-лошото е, когато грехът, се „преумножава“ в нас, и когато разберем нашето състояние, това е всичко, което бихме могли или можем да направим. Думата „преумножи“ определя лимита на нашите ограничени способности; и въпреки, че ние чувстваме, че нашите беззакония се издигат над нас като планина, планината, все пак има определени граници – големина и височина и има определена тежест. Но кой определя неограничената Божия благодат? Това, че тя е „много повече“, кара нашите мисли да отидат в безкрайността и това ни обърква още повече. Да благодарим на Бога за изобилната Негова благодат.
Ние, които чувстваме себе си отчуждени от общението с Бога, сега можем да повдигнем нашите обезкуражени глави и да погледнем нагоре. Чрез изкупителната смърт на Христос причината за нашето изгонване е отстранена.
Ние можем да се върнем като блудния син и да бъдем добре дошли (Лк. 15:11-32). Когато приближаваме местото на общение с Бога, там, където е Дървото на Живота – Едемската Градина, нашия дом преди грехопадението, пламтящия меч, който пази пътя към Дървото на Живота е оттеглен. Пазителите на дървото на живота се отдръпват, когато видят сина на благодатта да приближава.
Върни се, скитниче, сега се върни,
И търси лицето на Отца;
Тези нови желания, които в теб горят,
Се разпалват от Неговата благодат.
Върни се, скитниче, сега се върни,
и избърши падналата сълза:
Твоят Отец те вика, - веч не скърби;
Неговата любов те кани до Себе Си. (Уилям Колиер).
