Повечето от великите души в света са били самотни. Самотата, изглежда, е цената, която трябва да плати светият човек за своята святост.
В утрото на света (или по-скоро да кажем, в тази странна тъмнина, която настъпила скоро след зората на сътворението на човека) благочестивата душа Енох „ходи по Бога и не се намира вече“, защото Бог го взе; и въпреки че не се обяснява с много думи, естественият извод е, че Енох ходи по път, съвсем отделно от своите съвременници.
Друг самотен човек е бил Ной, който от всички предпотопни жители е намерил благодат пред очите на Бога; и всяка следа от неговия живот доказва самотата, в която се е намирал, дори когато е бил заобиколен от своите хора.
И отново, Авраам е имал Сара и Лот, както и много слуги и говедари, но когато четем неговата история и апостолския коментар върху нея, не може да не усетим, че той е бил човек, „чиято душа светеше като звезда, но живееше отделно от другите“. Доколкото знаем, нито една дума Бог не е проговорил на Авраам в присъствието на други хора. С лице надолу в смирение, той общувал с Бога, а присъщото достойнство на човека му забранявало да заеме тази поза в присъствието на други хора. Колко тържествена е била сцената с жертвата онази вечер, когато Авраам видял огнения пламък да преминава през разсечените животни. Тогава ужас като страшен мрак го обзел и той чул гласа на Бога, и разбрал, че е човек, когото Бог ще подкрепи.
Мойсей също е бил човек, отделен от Бога. Докато все още е бил в двора на фараона, той се е разхождал сам и по време на една от тези разходки, далеч от тълпите, виждайки един египтянин и юдеин да се бият, се притекъл на помощ на своя сънародник. След като прекратил всяка връзка с Египет, той живял в почти пълна самота в пустинята. Там, докато пасял своите овце, му се явило чудото с горящия храст, а по-късно, без никой да го придружава, се изкачил на връх Синай, за да застане в страхопочитание пред Бога, обгърнат в облак и огън. Никой от народа нямал право дори да се докосне до планината, където е било Божието присъствие, но Моисей сам отнесъл на Господа думите на народа (Изх. 19:8).
Пророците от предхристиянските времена се различават значително един от друг, но един общ признак ги сплотява – тяхната усамотеност. Те обичат своя народ и възхваляват вярата на бащите си, но тяхната вярност към Бога на Авраам, Исаак и Яков, и ревността им за благото на народа на Израел ги извежда от тълпата и ги въвежда в дълги периоди на тъга. „Аз станах чужд на братята си и странен на чадата на майка ми“ (Пс. 69:8), извикал един и така несъзнателно заговорил за всички останали.
Най-показателен пример от всички е Този, за Когото Моисей и всичките пророци са писали, извървявайки Своя самотен път до кръста. Неговата дълбока самота не е облекчена от присъствието на множествата.
В една стара християнска песен се говори:
Посред нощ светлата звезда
захожда зад Елеонский връх:
Исус в градината сега
уединен се моли на Отца.
Посред нощ с плач и скръбен вик
се бори Той с тъгата Си;
даже любезний ученик,
при страдалните Му сълзи спи.
Посред нощ рони кървав пот
Исус за чужди грехове:
но Който тегли тоз хомот,
от Бога неоставен е.
Посред нощ от небесний свод,
дохожда ангел с нежен глас;
не чуе никой земен род,
как утешава скръбний Спас.
Той е умрял сам, когато тъмнина покрила света, скрит от погледа на смъртен човек, и никой не го е видял, когато е възкръснал триумфално и е излязъл от гроба. След това мнозина са го видели и са свидетелствали за Неговото възкресение. Има неща, които са скрити за всяко око, но Бог наблюдава и изпитва. Любопитството, шумотевицата, добронамереността, придружени от несръчен опит да се помогне, може само да попречи на чакащата душа и да направи малко вероятно, ако не и невъзможно, предаването на тайното послание на Бога към сърцето, което иска да му служи.
Понякога ние реагираме чрез един вид религиозен рефлекс и повтаряме чинно правилните думи и фрази, въпреки че те не изразяват истинските ни чувства, нито пък дават усещането, че говорим от личен опит. Определено някой може да каже въодушевено: „О, аз никога не съм самотен, защото Христос казва: Аз никога няма да те оставя, нито да ви изоставя“ и „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века“. Как мога да бъда самотен, когато Исус е с мен?
Разбира се, аз не искам да засегна искреността на която и да е християнска душа, но този шаблонен отговор е твърде идеален, за да отговаря на действителността. Някой може да твърди, че това, което той си мисли, е по-вярно от това, което се доказва от опита в живота. Това бодро отричане на самотата само показва, че този човек никога не е ходил с Бога без подкрепата и насърчението на обществото, в което живее. Усещането за приятелство, което този човек получава в обществото, той погрешно приписва на Христовото присъствие, което най-вероятно възниква от наличието на приятелски настроени хора. Винаги помнете: вие не може да носите кръста в компанията на заобикалящата ви тълпа. Въпреки че един човек бе заобиколен от огромна тълпа, кръстът си беше само негов; с това, че го носи, Божието Слово Го оприличава на човек, който „бе презрян и отхвърлен от човеците. Човек на скърби и навикнал на печал; и както човек, от когото отвръщат хората лице“. Обществото се обърна срещу него; в противен случай Той нямаше да понесе кръста към Голгота. Никой не е приятел на човек, който носи кръст, защото той отива на смърт. „Те всички Го оставиха и се разбягаха.“
Болката от самотата произтича от характера на нашата природа. Бог ни е създал един за друг. Желанието за човешко общуване е напълно естествено и правилно. Самотата на християнина е резултат от неговото ходене с Бога в един безбожен свят, един вървеж, който често отнема от него общението му с добри християни, така както и го отделя от този неновороден свят. Дадените му от Бога инстинкти призовават за общуване с други от неговия вид, други, които могат да разберат неговите копнежи, стремежите му, вглъбеността му в Христовата любов; и тъй като в рамките на неговия кръг от приятели има толкова малко споделящи неговите вътрешни преживявания, той е принуден да ходи сам. Неудовлетворените копнежи на пророците за човешко разбиране ги кара да викат в своето оплакване и дори Сам Господ Исус страда по същия начин.
Човекът, който е преминал в Божественото присъствие и има действителен вътрешен опит, няма да намери много хора, които да го разбират. Разбира се, в определен смисъл той се ползва в известна степен от общуването в социалната сфера, както и от срещите му с други вярващи, но истинско духовно общение ще бъде трудно да намери. Но той не трябва да очаква нещата да са по друг начин. В края на краищата той е чужденец и пришълец, и пътуването, което той е предприел, не е път за неговите крака, а е в сърцето му. Той ходи с Бога в градината на своята душа – и може ли някой друг, освен Сам Бог, да ходи там с него? В него има друг дух, за разлика от този в множествата, които тъпчат дворовете на дома Господен. Той е видял това, за което те само са чували, и той ходи сред тях донякъде като Захария, за когото след завръщането му от олтара хората си шепнат: „Той е видял видение“ (Лука 1:22).
Истински духовният човек е наистина странен. Той не живее за себе си, а във всичко търси как да угоди на Бога. Той служи на хората и се опитва да участва в техните теготи, като не иска нищо за себе си. Той се радва не той да бъде уважен, а да види своя Спасител прославен в очите на хората. Неговата радост е да види своя Господ въздигнат, а себе си пренебрегнат. Той не намира много хора, които са загрижени да говорят за това, което е върховен обект на неговия интерес, така че той често е мълчалив и зает с грижи сред шумотевицата от религиозен жаргон. Затова той има репутацията на скучен и твърде сериозен човек, така че другите започват да го избягват и пропастта между него и обществото се разширява. Той търси приятели, върху чиито дрехи може да открие миризмата на смирна и алой, и касия от дворци от слонова кост, и ако не може да намери, той таи тези неща в сърцето си.
Това е тази голяма самота, която го хвърля обратно към Бога. „Защото баща ми и майка ми са ме оставили; Господ обаче ще ме прибере.“ Невъзможността да намери човешка среда, която да удовлетворява духовните му нужди го кара да търси в Бога това, което той не може да намери никъде другаде. Това, което той учи в тази вътрешна самота, което не може да се научи в тълпата, е, че Христос е всичко във всичко и че Той за нас е мъдрост, правда, освещение и изкупление, че в Него имаме и притежаваме вечен живот.
Две неща остават да се кажат. Едното е, че самотният човек, за когото говоря, не е надменен човек, нито пък е по-свят от теб, нито пък е някой строг светец, както злобно бива осмиван в популярната литература. Той повече прилича на човек, който чувства, че е най-малък от всички човеци и по-скоро е готов да обвинява себе си за самотата си. Той иска да сподели чувствата си с другите и да отвори сърцето си на някоя единомислеща душа, която ще го разбере, но духовният климат около него не го насърчава, така че той остава безмълвен и споделя своите скърби само с Бога.
Второто нещо е, че самотният Божи човек не е някой необщителен, оттеглил се в уединение човек, който става безчувствен към човешкото страдание и прекарва дните си, съзерцавайки небето. Точно обратното. Неговата самота кара сърцесъкрушените и падналите, и натоварените от греха човеци да бъдат по-благоразположени към него. Защото той е откъснат от света, той повече от всички е способен да помогне. Мейстер Екхарт учи последователите си, че ако те са застанали в молитва и се случи така, че някоя бедна вдовица има нужда от храна, те трябва да прекъснат молитвата си и незабавно да отидат и да се погрижат за вдовицата. „Бог не ще допусне да загубите нещо от това“, казва им той. „Можете да продължите отново своята молитва оттам, откъдето сте спрели, и Господ ще благослови попросеното в нея.“ Това е типично за духовните човеци от Павел до наши дни, чийто вътрешен живот е скрит в Христа. „Съразпнах се с Христа, и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“
Слабостта на толкова много съвременни християни е, че те се чувстват прекалено уютно в света. В стремежа си да постигнат за себе си спокойно „приспособяване“ към обществото, те са забравили, че са чужденци в този свят, и са се превърнали в основна част от един морален ред, в който те са изпратени, за да протестират. Светът ги признава и ги приема такива, каквито са. И това е най-тъжното нещо, което може да се каже за тях. Те не са самотни, но не са и Господни светии.